Изненада за Августина


Някъде към края на юли малко преди рожденния си ден Августина сънува странен сън. Когато се събуди, тя се протегна и разтърси глава, за да се освободи от маниакалната осветеност, която преливаше от съня в бляскавото утро. Отвори щорите и присви очи. Устата й се изви в принудена усмивка. Помисли си, че така не бива да я вижда никой, дори самата тя не биваше да се вижда. Направи си кафе и се отпусна на дивана. Не можеше да спре да мисли за съня си. Шахматна дъска с изваяни по кукленски фигури – златни срещу сребърни. Всички те блестяха така ослепително, че в съня си тя постоянно прикриваше очите си с ръце.

Днес щеше да се подготви за суинг партито, на което планираше да иде довечера с приятеля си. Нова рокля, среща с приятели, загрявка за шоуто довечера. Трябваше да се обади на сестра си... утре имаха рожден ден.

Няколко позвънявания... „Няма връзка с този номер.” Хм. Миг по-късно обаждане от майка й. Сестра й, близначката, не се прибрала цяла нощ. Излязла с приятели, а още я нямало. Да не била случайно при нея. Не?! Ужас.

Пет минути по-късно Августина навличаше дънките си, като мислеше да обходи всички места, където би могла да иде. Щом отвори вратата, някой нахлупи черна торба върху главата й и грубо я поведе надолу по стълбите. Махнаха торбата едва когато я стовариха в бус с черни стъкла.

Трима мъже се преобличаха в електрикови оранжеви униформи. Августина за миг затвори очи – крещящият цвят я ослепяваше. Върху ръкавите им беше извезан следния надпис: „Операция Менгеле”. Сърцето й се сви от ужас. Подобен надпис не можеше да донесе нищо добро.

- Кои сте вие? – попита тя с треперещ глас.

Мъжете я погледнаха пренебрежително и не отговориха. Скоро се озоваха на малка кокетна аерогара, която Августина не беше виждала по-рано. Там я прехвърлиха на самолет със същия надпис върху дясната страна на кабината.

- Къде ме водите? – извика тя отново.

Без отговор. Самолетът беше луксозно оборудван и приличаше на вътрешността на лимузина. Широки канапета, покрити с разноцветна коприна, кожа и миниатюрни масичка с табакера върху нея. На дивана стоеше мъж, облечен в бял фрак и с тъмни очила. Той щракна с пръсти и двамата му бодигарди се отдръпнаха. Зад него се разкри голям телевизионен монитор.

- Гледай – рече той на развален български. – И тихо!

Започна да тече американски филм за градче на име Кондидо Годой, което се намирало в Бразилия до границата с Парагвай. Там, известният фашистки доктор Менгеле, провеждал тайно експерименти с близнаци. Августина беше толкова уплашена, че не можеше да се съсредоточи върху филма. Всички в купето я наблюдаваха, без да отместват поглед от нея. Когато след около двайсет минути филмът приключи, Августина рече:

- Сестра ми е при вас, нали?

- Да – отговори мъжът с очилата.

- И сега намерихте и мен. Какво сте намислили?

- Ще види какво – разваленият му български й действаше успокояващо, макар в ситуацията, в която се намираше, да не изглеждаше да има нищо такова.

- Сигурно ще си правите експерименти с нас, нали?! Изроди! – викаше Августина.

- О, не, не. Августина не разбира. Това бил филм за Менгеле. Той вдъхновил наш водач превърне един град в град за близнаци.

- По дяволите! – отдъхна си за момент Августина, но после се досети, че това не променя ситуацията. – Тогава какво правя тук? С какво се занимавате вие?

- Не бърза и ще види... – приключи разговора мъжът и стана.

- Къде отивате? Няма да мръдна оттук... докато не ми обясните всичко.

- Ти и без това няма мръдне, докато аз не кажа – усети твърдостта в гласа му тя.

Приземяваха се. Самолетът плавно докосна земята. На малката писта досущ същата като в България ги очакваше джип с логото на Менгеле. Августина отдавна се беше отказала да вика за помощ. Тя влезе в джипа, без да се налага да я въвеждат насила. Подготвяше се да посрещне онова, което я очакваше, макар и в това да не виждаше смисъл. Но самата подготовка, ако ще за нещо, което никога не е било и никога няма да бъде, успокояваше.

- Туинсбърг – град, създаден от близнаци Уилкокс. Сега град превърнат в град само за близнаци и него ръководи наш водач. Ти отива там.

- Аха – задоволи се да каже Августина. Беше установила, че ако изискваше информация, нямаше да я получи. А и това звучеше по-добре от града на доктор Менгеле.

Джипът паркира пред нова сграда, която приличаше на офис здание. Когато слязоха, Августина долови мириса на прясно положен латекс. Влязоха през вратата, украсена в стил рококо. Всичко тънеше в лукс и разкош. Големи столове с позлатени извити крачета, изрисувани стени, тежки завеси и големи картини.

Пристъпиха в притъмнена зала. В дъното й имаше малка шахматна маса с извити крачета и лампа, която я осветяваше. Върху нея бяха поставени златни и сребърни фигури – не същите като в съня. И все пак Августина ги беше сънувала! Всъщност съвсем не бяха същите. Те се движеха. Конят потропваше, топът отмяташе перчема си, а офицерът ту слагаше ръката си за поздрав, ту я сваляше. Царицата пооправяше роклята си, а царят не спираше да размахва показалеца си. Пешките играеха суинг помежду си и се прехвърляха една през друга. Августина не можеше да откъсне поглед от фигурите. Първоначално помисли, че този шах е играчка като онези, които се навиваха и отново правеха това, за което бяха програмирани. Наблюдава го известно време, за да види дали действията на фигурите щяха да се повторят. Но не, те сумтяха, разменяха си реплики на непознат език и сякаш недоволстваха от дългото чакане. Царят на няколко пъти погледна часовника си. Никой не обърна внимание на Августина. Вероятно беше твърде голяма, за да се забележи.

Августина се огледа. Беше сама в залата. Обиколи всички тъмни ъгли, но се оказа, че залата нямаше нито врати, нито прозорци. Върна се отново към фигурите. Не проумяваше нито защо я доведоха тук, нито какво я очакваше. Усети отново ледени тръпки да я побиват.

Минаха часове. Нищо. Усети пълния си пикочен мехур. Трябваше да стори нещо, за да се измъкне оттук. Изведнъж мозъкът й започна да работи на пълни обороти. Как да получи постоянен резултат, а именно, да се измъкне от залата в следствие от събитие с неопределен изход. Логико- философският подход към нещата нямаше да я отведат никъде. От сутринта насам й се случваха все невероятни неща. Чувстваше се като землянин, който е попаднал в космически кораб и броди из незнайни кътчета на вселената под мъдрото ръководство на Пътеводителя на галактическия стопаджия. И все пак парадоксът беше налице дори в онази реалност, която тя познаваше до вчера. Казината например правеха постоянна печалба ден след ден, като използваха събитие с напълно случаен изход. Собствениците им знаеха нещо, което вероятно знаеха и борсовите играчи. Може би просто трябваше да играе... да изиграе проклетата игра, пък да види.

Тя помести една сребърна пешка. Пешката се изхлузи от ръцете й и направи няколко преобръщания във въздуха. След това се приземи на полето с разтворени ръце, сякаш беше въжеиграч. Но с кого да играе проклетия шах? Августина се огледа отново – може би онзи досадник с очилата я наблюдаваше някъде отблизо. Можеше поне да участва в играта.

Тогава премина от другата страна и премести златна пешка. Златната пешка се завъртя като балерина и замръзна в полето където трябваше да стои. На Августина тази игра се хареса и тя за миг забрави за пълния си пикочен мехур. Фигурите се движеха бързо и правеха виртуозни движения във въздуха или по шахматната дъска. Августина надхитряваше самата себе си с всеки следващ ход.

Забеляза, че колкото по-напред отиваха към противниковото поле, толкова по-бавни и опростени ставаха движенията на фигурите. Сякаш фигурите се успиваха с всеки ход напред. Августина така се увлече, че започна да мисли за шахматната игра със самата себе си като за хазартна игра. Всяка ръка в хазартната игра бе уникално събитие, при което изходът бе случаен и нямаше никаква връзка с предишната или следващата ръка. Знаеше го от уроците по рисков финансов мениджмънт. Ако се мислеше за индивидуалната игра на всяка от фигурите се получаваше случайно разпределение между печеливши и губещи ходове за всеки от отборите. Но ако фигурите работеха заедно – един за друг или един вместо друг и ако играта продължаваше ли, продължаваше, щеше да се появи закономерност и щеше да се получи постоянен, предсказуем резултат. Августина не можеше да матира сама себе си. Въртеше се край дъската и изпробваше различни борсови теории за игра. След това реши да се раздвои така: сребърните фигури ще играят с пълната увереност в несигурността и непредсказуемостта на хода на златните. Златните фигури ще играят с увереността, че след достатъчен брой ходове, резултатът ще е относително предсказуем и сигурен. Веднага щом си постави тези правила фигурите спряха да се движат сами и започнаха да се държат като обикновени предмети.

Вратите на залата се разтвориха и светлина заструи от всички посоки. Шахматната дъска с танцуващите фигури потъна в пода. От всички страни се стекоха суинг танцьори в разноцветни дрехи. Истински карнавал за окото. Те се преобръщаха, скачаха и се насочваха към нея. Августина загуби ума и дума. Тя стоеше с полуотворена уста и без конкретна мисъл в главата си. Изведнъж двойките се разделиха в две редици, като не спираха да танцуват на място. В средата стоеше сестра й, близначката, която бавно тръгна към нея. Очите им се насълзиха. Двете се прегърнаха. В този момент Августина се радваше единствено, че се виждат.

- Честит рожден ден – рече сестра й и в този момент песента „Happy Birthday” гръмна от всички посоки. Августина се разсмя през сълзи.

- Бях забравила за рожденния ни ден. Нали изчезна внезапно, а ето къде си била. Но какво е всичко това?

- Изненада за теб.

- Изненада?! – слиса се Августина. – Знаеш ли, тези шахматни фигури наистина се движеха...

- Да, това е най-скъпата играчка на света. Състои се от над 2000 програми за разнообразни действия на фигурите. Те са задвижвани дистанционно с помощта на новата технология...

- Спри! Искаш да кажеш, че ти си наела всички тези хора и си ме довела тук?

Сестра й кимна в съгласие.

- Но, по дяволите, това струва истинско състояние!

Сестра й кимна отново.

- Откъде взе парите?

- Още не съм им платила. Международна фирма за ВИП изненади „Августина” – двете се умълчаха за миг, а после избухнаха в нервен смях. Августина внезапно се свъси.

- Какво ще правим сега? Колко им дължиш?

- Допреди две минути им дължах 250 000 евро, но сега вече сметките ни са чисти.

- Разказвай, разказвай.

Суинг танцьорите ги бяха поели на ръце и ги носеха в шеметните си танци към ресторанта, който се намираше в дъното на залата. Там на маса в средата, на шахматна покривка с блестящи прибори в сребро и злато и чаши за наздравица стояха родителите им, малката им сестра, гаджето на Августина и няколко от най-добрите им приятели. Първият, когото Августина фиксира, беше Готко, близък приятел - така и не бе узнала истинското му име. Той беше във фрак с папионка и щедро гелосана коса. Въртеше глава наляво-надясно и се подсмихваше в стил мадоната на Леонардо. Сто на сто идеята беше негова. След това тя прехвърли погледа си и към останалите. Необичайното в облеклото на всички бе, че сякаш всеки от роднините й беше облечен като шахматна фигура.

Сърцето й се свиваше. Нямаше да може да понесе още от изненадите. Сестра й усети това по леките потрепервания на ръката й, която държеше в своята, и реши да намали темпото. Откога се беше научила да управлява хода на събитията?! Човек никога не можеше да опознае докрай най-близките си хора.

- Нека първо ти обясня. После ще се прегръщате – рече тя и прочете моментно неудоволствие по лицето на майка им, която копнееше да доближи детето си. След това й кимна така сякаш й казваше: „Вярвай ми! Вече съм голяма.” и продължи. – За да успокоя бедната си сестрица, на която всичко това й дойде в повече, искам само да й разясня, че не дължим нищо на компанията за ВИП изненади и единствената причина за това е нейната блестяща шахматна игра. Когато отидох в офиса им, за да преговаряме за изненадата в този уникален град на близнаците, единствен по рода си в света, те не знаеха, че нямам средства да платя всичко това. Бях се изтупала с нова рокля, за да изглеждам платежоспособна. Исках да изненадам сестра си така, че да го запомни за цял живот. Разбира се, за това в повечето случаи са нужни доста повече пари, отколкото мога да си позволя. Когато стана дума за шахматната игра, шефът на компанията ме уведоми, че досега не са имали човек, който да си е изработил такава стратегия за игра, че да успее да я превърти. Веднага отвърнах, че сестра ми ще е първата.

Тук тя замълча и стисна ръката на Августина още по-силно.

- След това той отвърна, че ако сестра ми успее да го направи, изненадата ще ми излезе безплатно.

Откъм масата се чу минорно „А-а-а-х!”. Изглежда никой освен близначката й не е знаел какви ги върши. Какви ли лъжи им бе наговорила! По лицата на всички се изписа истинско учудване. В този момент всеки от тях осъзна, че беше само пешка в играта. Близначката бе преметнала всички и ги беше поканила да присъстват на представление, а се оказа, че самите те са били на сцената и са участвали като статисти. Да се чуди човек шахматната игра на коя от двете сестри е била по-добра. Дори майка им, която трябваше единствено да звучи притеснена по телефона, за да застави Августина да търси сестра си, сега изглеждаше изумена.

- А ако не бях успяла? – откърти се от гърлото на Августина.

- Това нямаше как да се случи. Ти винаги успяваш. Познавам те по-добре от всеки тук.

- И все пак...

- Еми щях да работя цял живот, за да им ги върна, без лихвите, разбира се.

- Ти си луда! – викна Августина. – Изложила си цялото ни семейство на безумен риск.

- Нямаше риск. Ти щеше да успееш – единствената в света. А и аз бях с теб в мислите си.

- Спести ми го – нацупи се Августина. – Не участваме в приказка.

- Напротив. Това тук наоколо не е ли приказка? – сестра й протегна ръка към масата и хората край нея.

Настъпи неловка тишина. След това Августина се взря в Готко. Загадъчната му усмивка, която все още не беше слязла от лицето му, внезапно я развесели. Тя се обърна към сестра си и този път я прегърна наистина силно.

- Ах, каква си само! – прошепна й тя в ухото, а останалите вече вдигаха наздравица.

Всички се изредиха да я прегръщат, а най-накрая я поздрави и шефът на фирмата за ВИП изненади. Той беше облечен в бял фрак и носеше тъмни очила, които свали преди да подаде ръка на Августина.

- Какво ще кажеш? – попита я близначката самодоволно. От дъното на пищната зала се задаваха няколко безупречно облечени сервитьори, които носеха тортата със свещите.

- Къде е тоалетната? – отвърна Августина и звънкият смях на двете сестри се разля като шампанско над масата.




www.podarimiprikazka.com
www.podarimiprikazka.blogspot.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com