Лоша сделка


Имало едно време човек на име Светозар, който обичал да събира стари часовници. Часовниците не работели, но той харесвал как изглеждат и ги окачвал по стените в дома си. Често ги разглобявал и се опитвал да ги поправя. Можел да прекара цели дни с тях, без да излиза. Светозар работел като пазач в малък музей за стари монети накрая на града. Но се случило да избухне пожар в съседната сграда и вятърът да раздуха огъня към музея. Лумнали пламъци и докато пристигне пожарната, основите на музея подали и се сринали.

Светозар останал без работа и дълго търсил нова, но не му се усмихвал късметът. Скоро парите, които бил събрал за черни дни, привършвали, и той се притеснявал за прехраната си. Един ден разглобил отново стар часовник, за да почине от тревогите си, и колкото и да опитвал да го сглоби отново, не успявал. Вгледал се в частите: няколко зъбчати метални колелца, болтчета, големи колкото очи на муха, винтове. Тогава му хрумнало, че с тях може да направи и нещо друго, освен часовник. Светозар работил цял ден и цяла нощ в стаята си. Накрая легнал, изтощен, и заспал веднага. Усмивка пролазила за първи път от много време по лицето му.

На сутринта слънчев лъч пронизал прозореца и се вмъкнал в стаята със стари часовници. Той огрял четири фигури с необичайни тела.

- Какво сте вие? – попитал Лъчът.

- Аз съм Пръскачката: съвсем новородена – рекла една от фигурките и се завъртяла. Зъбчатите колелета по нея затракали и заработили едновременно, а от вътрешността й се разнесъл приятен аромат.

- Ще се наричам Кълвачът – обяснила друга фигура с клюн от фина пръчица, издадена напред.

- Освен Тумба-лумба, не виждам как иначе да ми викате – изпънала се фигурата в края на масата, която имала нещо като рога на врата си.

- За мен тогава остава Разногледко – въздъхнала последната фигура с две очи върху удължения, които се движели във всички посоки.

- Ама че банда! – възкликнал Лъчът. – И какво правите по-точно?

- Ние се родихме тази нощ, не знаем какво можем да правим – възмутил се Разногледко. – Мен сигурно всички ще ми се смеят заради разногледите ми очи.

- Моята работа е да мириша добре – рекла Пръскачката и пръснала няколко пъти от кутийката с парфюм, която била прикрепена към нея.

- Аз ще рисувам с клюна си – обяснил Кълвачът.

- Който е с мен, винаги ще слуша музиката ми – извикал весело Тумба-лумба.

- Като гледам с какви части сте направени, не мисля, че ще издържите дълго – рекъл Лъчът.

- Но ние можем да бъдем обръщани и конструирани по друг модел – пояснил Кълвачът.

- Така всяко дете ни променя колкото си иска – добавила Пръскачката.

- Счупи ли ни, може да ни сглоби пак, дори някоя част да се загуби – задумкал Тумба-лумба.

- Ако не друго, децата ще се посмеят с нас – намръщил се Разногледко.

В този момент се чули стъпки откъм коридора и всички утихнали. Вратата на стаята се отворила и вътре влязъл Светозар. Той взел човечетата и ги напъхал в пазарска чанта. После входната врата хлопнала, а Лъчът огрял весело бюрото и затанцувал с отсенките на листата от двора. Човечетата се притеснявали за съдбата си, но скоро пристигнали в един магазин за играчки, където Светозар помолил продавача да бъдат изложени за един ден. Ако никой не купел едно от тях, Светозар трябвало да ги прибере и да заплати на търговеца за излагането. Продавачът ги сложил на най-долния рафт, където трудно можели да бъдат забелязани от пръв поглед. Светозар навел глава и излязъл от магазина.

През деня много хора, които пазарували там, ги поглеждали, но никой не ги купувал.

- Ще ни хвърлят на боклука – жалвал се Разногледко, а очите му шарели във всички посоки.

- Язък за прекрасния ми парфюм – затюхкала се Пръскачката.

Накрая минал костюмиран човек с чадър, който търсел подарък за детето си.

- Има всякакви играчки, чичовците и лелите му подаряват постоянно и вече не се радва на нищо. Имате ли нещо по-специално?

Продавачът предложил най-различни видове играчки, но се оказало, че детето на господина има повечето от тях. Накрая търговецът решил, че няма да получи пари от този човек и рекъл:

- Повече неща не мога да ви предложа.

Господинът тръгнал да излиза, но си изтървал чадъра. Навел се да го вземе и забелязал на най-долния рафт часовниковите човечета. Разгледал ги, взел Пръскачката и я завъртял от всички страни. После я поставил обратно.

- Прощавайте – казал господинът – а каква е цената на тези играчки?

- О, тези ли... не се занимавайте с тях, те са направени от стари часовници.

- И какво правят точно? – заинтересувал се господинът.

- Нищо – отвърнал продавачът, който мислел само как да върне човечетата на Светозар и да прибере пари според уговорката си с него. – Освен това са много скъпи.

Продавачът дал десеторно по-голяма цена и какво било изумлението му, когато господинът извадил пари, за да ги купи.

- А знаете ли кой ги прави?

- Да – рекъл продавачът – но няма да ви кажа.

- Ще ви платя – изгледал го косо господинът.

- Ако се продават така, няма нужда да ми плащате – разхилил се продавачът.

- Кой освен мен ще ги купи на тази цена, не ставайте смешен – изхитрил го господинът. – Предложението важи до една минута.

- Добре, добре, добре, ще ви кажа. Но после ми плащате и изчезвате оттук.

- Дадено – отговорил доволен господинът.

Скоро човекът намерил Светозар и след като му разказал колко много детето му е харесало часовниковите човечета, го попитал дали може да измисли и други модели. Светозар му показал стаята си със стари часовници и обяснил, че цял живот е мечтал за подобна работа. Човекът се зарадвал на думите му и обявил, че иска да се заеме с продажбата им. А печалбата щели да делят на половина.

*

След една година Светозар минал случайно край магазина за играчки. Той бил с нов костюм и лъснати обувки. Пушел лула, от която се издигал дим от скъп тютюн. Щом го видял през витрината, продавачът се изстрелял навън:

- Спри, Светозаре! Децата много търсят твоите... играчки, защото няма едно човече, което да прилича на друго – продавачът секнал сам речта си и изчакал отговор, но след като не получил, продължил - Ти сигурно цяла купчина пари си направил от тях. Искам да купя и аз, но от склада ми казват, че им е забранено да зареждат на моя адрес.

- А, не знам. Аз само правя човечета, не се занимавам с продажби – свил рамене Светозар.

- Е, все можеш да ги убедиш да не правят така. Извинявай за тогава... аз откъде да знам, че... ще вървят толкова много.

Светозар помислил, помислил, пък рекъл:

- Ако ми платиш сто пъти повече, отколкото аз ти платих, за да изложиш човечетата – веднага се съгласявам.

Продавачът се свил, промърморил нещо и се прибрал.






www.podarimiprikazka.com
www.podarimiprikazka.blogspot.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com