Чернокоска и живото въже


Преди много години, край едно планинско езеро, в една колиба, живеела стара магьосница. Тя не пускала никой да се къпе в езерото и предупреждавала, че ако някой го направи, лошо му се пише. Разказвала на всички, че някой ден ще дойде една хубавица, която ще заживее на дъното му и това ще й осигури вечен живот. Но дотогава езерото трябвало да се пази чисто.

А езерото сребреело като детска сълза. Редки птици кацали край него и възпявали хубостта му. После отнасяли мълвата за бистрите му води из далечни земи.

Близо до езерото, между планинските скали се гушело малко селце. От него се стичали влюбени двойки да му се любуват. Някои не можели да се въздържат и се къпели в прохладните му води.

Старата магьосница се ядосала, че не спазват забраната й и щом се раждало тяхно дете, го отмъквала още в първата нощ след раждането и го хвърляла в езерото.

Минали години. Веднъж в селото се чуло, че Теодора Прекрасна, млада лечителка с чудна сила и хубост, се кани да посети езерото. Тя лекувала най-различни болести само като поговори с болния или му подържи ръката. Често помагала на хората да открият загубен роднина или вещ. Зарадвали се селяните, заприготвяли се за идването й, грейнала надеждата в къщите на много семейства.

Посрещнали лечителката с хляб и мед, помолили я да им помогне. Но тя не искала да прави нищо, преди да види езерото. Завели я там, а на брега изневиделица се показала старата магьосница.

- Идвам да извадя децата от езерото. Ще ме пуснеш ли? – попитала Теодора Прекрасна.

- Да – отвърнала магьосницата, - но ти ще потънеш вместо тях.

- Проклетница, чудовище! – завикали селяните, които едва сега разбрали кой е отмъкнал децата им.

Теодора Прекрасна направила знак на множеството да замълчи. Щом селяните утихнали, се изправила на един камък, а вятърът нежно затанцувал по черната й коса.

- Нека бъде, както пожелаеш – рекла.

Тя се сбогувала със селяните, изредили се те да й целуват ръка. После се покатерила на високата скала край езерото, погледнала за последен път назад, обърнала се и скочила в пропастта. След малко показала главата си от водата и източила снага във въздуха. Удължила се чак до брега, като направила мост от гърба си. По него тръгнали да се изкачват едно по едно децата от езерото, които вече били пораснали. Те стъпвали на брега и се запътвали към някоя от смаяните жени от селото. Така до залез слънце по гърба на Теодора Прекрасна се изкатерили всички деца. Накрая последно се покатерило и едно чернокосо момиченце. То се огледало, не разпознало майка си и се обърнало към лечителката.

- Чернокоска – така се казваш, нали?! – попитала тя детето.

Изплашеното момиче кимнало, Теодора му се усмихнала и без да откъсва поглед от него се смалила и се скрила в езерото.

Магьосницата се изкискала и заподскачала – най-сетне щяла да живее за вечни времена. Селяните не забелязали радостта й, защото сега за тях също настъпил празник. Всички семейства в селото били от щастливи, по-щастливи. Прибрали те децата, зазвънял детски глъч из дворовете, напълнили се къщите. Забравили за добрината на Теодора Прекрасна и за Чернокоска. Момичето се скрило от тях и те не се сетили да я потърсят. Заживяло край езерото и се спотайвало от всеки, който се приближи до брега, а вечер, когато той опустявал, лягало върху камъните и зъзнещо от студ задрямвало нездравия си сън. През деня търсело ягоди и малини из близките храсти, за да се храни. Пиело вода от езерото и се къпело в него. Старата магьосница не го закачала, защото била предоволна, че Теодора е на езерното дъно.

Минали години, Чернокоска пораснала, но продължила да се крие край езерото.

Не щеш ли, веднъж оттам минал далечен пътник. Той бил с бяла брада, дълга до коленете, а дрехите му висели по него, окъсани и мръсни. Спрял се, изплакнал лицето си в езерото и седнал да си почине.

- Ела, ела насам – рекъл, обърнат с гръб към храста, където се криело момичето.

То първо се огледало да види на кого говори, но нямало никой освен тях.

- На теб говоря, момиче, приближи се – продължил той.

Чернокоска пристъпила колебливо напред. Поседели мълчаливо двамата и като се приготвил да става, старецът я попитал откъде е и какво прави тук. Момичето му разказало за лечителката, която го измъкнала от езерото заедно с другите деца и как се била скрила от селяните, за да не я приберат. Старецът изслушал внимателно разказа й, седнал отново и погладил брада.

- Ако искаш да извадиш Теодора Прекрасна от езерото, аз мога да ти кажа как.

- Да, кажи ми, дядо! – зарадвало се момичето.

- Добре тогава, но първо ще трябва да ми изпереш ризата.

Чернокоска кимнала в съгласие и веднага се заловила за работа. Свалил дядото мръсната си риза и й я подал. Тя затъркала дрехата на брега – търкала, търкала цял ден, но мръсотията не излизала. Прала я три дни, докато накрая я проснала на един камък да изсъхне. Ризата светнала снежнобяла на слънцето. Чернокоска се уморила, очите й се притворили за сън, а ръцете й се разранили. Понечила да откъсне от дрипите си, за да ги превърже, но дядото я спрял:

- Сега, още преди да е изсъхнала ризата ми, трябва да идеш до селото. Ще им кажеш всичко, ще направите въже от хора. Ще го спуснеш от скалата и ще извадиш Теодора Прекрасна от езерото.

- О, не! – дръпнала се девойката. – Аз... не мога да ида при тях.

- Знам, че те е страх – при тия думи Чернокоска се изчервила. - Но сега трябва да им се покажеш.

Тя погледнала към небето – слънцето греело, а светлосиньото небе не обещавало нито едно облаче. Свела очи към ризата – пара се надигала от нея.

- Ще ида – въздъхнала.

Запътила се към селото, а от раните й капела кръв. Очите й се пълнели със сълзи, но тя стискала ръцете си и вървяла надолу.

Щом пристигнала, хората започнали да я заглеждат и да шушукат. Тя изведнъж се спряла, вдигнала високо глава и им извикала да се съберат. После разказала историята си и как могат да извадят Теодора Прекрасна от езерото. Сетили се селяните за добрината на милата жена, която спасила децата им. Повярвали на Чернокоска и скоро от селото се извила дълга опашка от хора, които вървели мълчаливо след нея. Кръвта й продължавала да капе и силите на Чернокоска намалявали, но тя продължавало да върви.

Когато стигнали езерото, ризата била почти изсъхнала. Дядото побързал да нареди по-хилавите селяни отпред, а по-силните отзад и им казал всеки да хване съседа си за кръста и да не го пуска, докато не измъкнат Теодора Прекрасна от езерото. Сложил Чернокоска най-подир и й рекъл:

- Ти трябва да държиш живото въже – а после й направил знак да мълчи и прошепнал. – Ако го изпуснеш, всички ще потънете в езерото.

Момичето го погледнало с ужас в очите, защото било толкова изморено, че не вярвало, че може да се справи с тази непосилна задача. Но дядото не отстъпил.

Тогава Чернокоска хванала кръста на последния човек с треперещи ръце, забила пети в пръстта и направила знак на хората да скачат във водата. Първият се засилил и скочил. След него, без да го пускат, се хвърлили и останалите. Мощна сила задърпала девойката към ръба на скалата. Петите й оставили кървава диря в пръстта. Тя се хлъзнала и паднала надолу в пропастта. Но косата й се закачила за едно дърво, расло от скалата, и всички увиснали във въздуха, закачени за нея.

Тя изохкала от болка – косата и ръцете й държали цяло въже хора. За миг си помислила дали да не отпусне ръце и да остави всички да потънат, защото болката била непоносима. Но после лицето на лечителката отново изплувало в мислите й – тази жена, която била всичко за нея. Тогава изопнала лице, стегнала ръцете си и започнала да тегли хората обратно. Теглила, теглила, теглила – всички се покатервали по раменете й и оттам на ръба на скалата. Накрая последна на въжето се появила и Теодора Прекрасна, все така мила и хубава. Хванала се за косата на момичето, покатерила се по нея, а после подала ръка на Чернокоска да я изтегли.

Момичето се добрало изнемощяло до лечителката. Те се прегърнали и стояли дълго така. Когато Теодора Прекрасна най-сетне я отделила от себе си, за да я погледне, раните й вече били излекувани. През това време старецът изчезнал и не се появил никога повече, а злата магьосница се уплашила толкова много от силата на момичето, че паднала като покосена и тозчас умряла.

Теодора Прекрасна заживяла в селото с Чернокоска като майка с дъщеря, сякаш никога не се били разделяли.

След като всичко преминало, селяните дълго се чудели защо лечителката не се е спасила сама, след като притежавала чудодейни сили. Ще кажете, защото така се случва в приказките. Но ако питате мен, нито хората от живото въже, нито белобрадия старец, нито дори злата вещица са можели да й помогнат. Имало е само един човек, който е бил способен да го стори и това е Чернокоска - нейното малко ранено момиче.





www.podarimiprikazka.com
www.podarimiprikazka.blogspot.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com