Дървото на живота



В най-горещите дни на лятото, край язовир Огняново, когато гората се задъхва под лъчите на слънцето, листатата скучаеха. Те си подшушваха разни истории от далечни земи, за да се разсейват в жегата.
- Дървото на Живота е иглолистно – рече един дъб и поглади брадясалото си стебло с един от по-ниските си клони. – Иглолистните са вечнозелени.
- Не, Дървото на Живота е отсечено – заплака върбата, която наведе клоните си към водата. – Затова животът на планетата няма да е вечен.
- Не, в дървото на живота живее божество – разклати се с цялата си драматичност букът. – А боговете не умират.
Тогава се обади Ябълката, която като дърво на познанието винаги имаше последната дума:
- Дървото на Живота е най-старото и най-могъщото. То твори живот. Но има нещо, без което ще погине. Който открие какво е то, ще може да сбъдне съкровената си мечта.
- Какво е? Какво е? – цялата гора шумеше. Любопитството на дърветата беше толкова силно, че те наситиха въздуха с него. Огънят, около който се беше събрала група приятели, го подпали, вятърът го пое и разнесе из света. Умори се да препуска някъде над Будапеща и там, докато си почиваше, любопитството се разпръсна на ситен прашец над града. Прашецът нахлу през отворения прозорец на Тодор и полепна по спящите му очи.
Тодор, който този път не беше с приятелите си край Огняново работеше далеч от своята страна. Той мечтаеше да намери добра работа там, да построи къща и да живее в нея с любимата си, която познаваше от италианското училище в България, където двамата се срещнаха. Щом прашинките попаднаха по клепачите му, той се събуди с мисълта, че трябва да открие Дървото на живота.
- Ако разбера без какво Дървото на живота не може, ще поискам от него да ни върне у дома и да живеем там както винаги сме искали – рече той на любимата си.
- Недей – спря го тя. – И аз искам същото, но... – и тя заговори за работата, която не можеха да напуснат, за опасния път през гората и за бъдещето.
Тодор прегърна любимата си и двамата се унесоха в сладка дрямка. По изгрев слънце той взе малко хляб, целуна я докато още спеше, и пое на път към гората, където живееше Дървото на живота. Броди дълги дни и нощи, бори се с диви зверове, преплува реки и премина планини. Най-сетне – задъхан той падна на колене пред него.
Дървото на живота грееше с невидима светлина и привличаше пчели и мушици. Край него растяха най-ароматните цветя, които Тодор беше виждал.
- Не приемам човеци за гости. Но тъй като премина през всички препятствия на моята гора, ще те изслушам. Знам за какво си дошъл. Ще ти задам три въпроса. Ако отговориш правилно на тях, ще разбереш без какво не мога. Ако ли не, ще те погълна завинаги. Можеш да се откажеш още сега и да се върнеш при любимата си.
- Как ще ме погълнеш? – поколеба се Тодор.
- С пръстените на стеблото си. Аз не само давам живот, а и го отнемам.
- Питай – рече Тодор.
- Така да бъде. Какво са приятелите?
Помислил Тодор, помислил и отговорил:
- Приятелите са нещо, без което не мога.
- Какво е Италия?
Този въпрос затруднил Тодор и той се замислил. Италия е много неща, кое от всички да назове? Затворил очи, защото така по-лесно можел да чуе сърцето си. То давало отговори, които умът не можел. Изведнъж отворил блеснали очи:
- Италия за мен е училището, в което отраснахме с любимата си.
- Хм. Добре тогава. Кога спира времето?
Тук Тодор мислил дълго. Времето всъщност не спира, мислел си той. Кога би могло да спре? Облегнал се на дървото, вятърът обдухал лицето му, точно както когато карал мотора си. Върху него дрехите му се издували от вятъра, а тялото му се носело по пътя като перце.
- Времето спира, когато правиш това, което обичаш – отговорил.
Дървото на Живота прошумоляло недоволно. Тодор не само преминал всички препятствия по пътя към него, а и отговорил вярно на въпросите. Тогава то се навело и му подшушнало:
- Това без което нито аз, нито ти можеш – са корените. Има дървета без листа, други – без плодове, а трети без клони. Но няма такива без корени. Листата ти може да стигнат до Италия или Унгария, клоните ти да се вплетат в тези на любимата (ако ще и на съмнителен паркинг по пътя за България), плодовете ти да дадат живот и на други, но корените могат само да чакат. Те живеят там, където е посадено дървото и винаги ще те теглят към мястото, откъдето идеш. Аз мога да сбъдна мечтата ти да се върнеш у дома, но няма да го сторя. Когато си готов, ти ще го сториш сам. Твоите корени ще те чакат – когато приятелите се смеят, когато любимата спи в прегръдките ти, когато времето спира.
Тодор и Боряна вдигнали красива сватба в България. Дървото на живота им напомняло постоянно за себе си по време на тържеството незнайно защо. Или...... Те я украсили с всичко, което им напомняло за Дървото на живота. На нея присъствали най-скъпите им приятели от италианското училище, най-милите им роднини и дори спрялото време. Малко преди тържеството да започне вятърът погалил лицата на влюбените. Днес, на това място и в този час, те били толкова близо до корените си, колкото до сърцето си – може би затова Дървото на живота напомняло непрестанно за себе си по време на тържеството. Тодор и Боряна били у дома.



www.podarimiprikazka.com
www.podarimiprikazka.blogspot.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com