Герасима


Герасима се подготвяше за поход до връх Вихрен. Беше се уговрила с приятели да се чакат на автогарата, откъдето да хванат автобус за Банско. Докато тъпчеше дъждобрана си в един от джобовете на раницата си, слънцето се процеди през щорите и нахлу в стаята. Герасима вдигна глава. Ситна пот беше избила в гънките на носа й. Тя се изправи и затаи дъх. Шумоленето от приготвянето на багажа секна –стори й се, че някой друг, близо до нея вършеше тази работа. Това се случи за части от секундата, но с такава убедителност, че тя отмести глава и се запъти към прозореца. Залепи чело в стъклото пред аления фестивал на лъчите от утрото. Комините на топлофикация бълваха сиви опашки от отровните си разплетени коси в небето. Герасима усети въртенето на земята във върха на пръстите си, в ъгълчетата на очите си. Срамежливи бодежи по ноктите, утринни писма по миглите, докато червеното слънце видимо набъбваше зад блоковете. Разлята между непривичните усещания в тялото си, тя беше прадревно змиеподобно същество, на което никнеха криле. Изтръпна. Разтърси глава и се взря в часовника върху телевизора.Беше време да потегля.

В метрото на няколко пъти се опита да преповтори състоянието, в което беше, докато гледаше изгрева, но безуспешно. Ядоса се на себе си. Стовари раницата си на земята и се облегна върху надписа на вратата, който забраняваше облягането.

- Бързо! Имаме пет минути – викна един от приятелите й от танцовата школа, който я съзря отдалече, щом тя се появи на въртящата се врата на автогарата.

„Правят тези врати, за да се въртим като плъхове.”, помисли си Герасима и се вкисна още повече.

- Ида, ида – рече тя раздразнено, но приятелят й я хвана за лакътя като провинило се дете, което сега трябва да заведе на мястото за наказания.

- Къде се губиш? Трябваше да си тук преди петнайсет минути – опита се да се усмихне той, но след като не получи усмивка, добави: - Да не си правила йога в пет?

Останалите две момчета и едно момиче мълчаливо се обърнаха към Герасима. Момичето я потупа по рамото, а после групата се втурна към автобуса. Щом влязоха и започнаха да товарят раниците си във възмалките багажни отделения, смехът рукна като чешма. Герасима забрави за необичайната си утрин у дома и се сля с малката група. Приятелите си познаваше от танцовата школа, в която участваше. Преди няколко седмици бяха решила да идат на планина – съвсем спонтанно, докато пиеха бира в тясното заведение до школата.

Вихрен беше любимият й връх при все че беше изкачвала и другите красиви гиганти. Преди време като тийнейджърка беше ходила на екскурзионно летуване там, но учителката не я пусна да изкачи върха, тъй като смяташе, че няма да издържи по пътя. Тогава плака тайно в тоалетната на хижата, а после се втурна из храстите по другия склон на планината, за да доказва на целия свят и на себе си колко голяма грешка е направила учителката.

Оттогава връх Вихрен стана любимият й връх и тя не пропускаше възможност да се изкачи отново и отново на него. Беше ходила там с всякакви приятели.

По тесния асфалтов път към хижата Герасима не наблюдаваше нито мъховете, нито камъните, нито виещите се пропасти, както обичаше да прави друг път.

- Слушайте вица: „- Наскоро при нас в планината, един орел отнесе от стадото черен козел и след половин час се върна и донесе бял козел. Какво ли означава това? - Нищо особено, просто орелът играе шах с пастира.” – разказа едно от момчетата.

- Аз знам друг – включи се Герасима.

- Знаеш ти?! – закачи я единият.

- Знам, разбира се – смееше се Герасима. При всеки неин опит да разкаже виц някой я прекъсваше и забърборваше нещо друго. Накрая всички се разхилиха.

Когато спряха, за да отдъхнат, изтощени от хиленето, Герасима рече:

- Утре да изкачим върха, а?

- Щоо? Днес какво да правим, да чакаме Герасима да разкаже виц ли?

- Не – усмихна се тя, но с онази кроткост, която заявяваше, че не се шегува.

- Ти какво искаш да правиш днес?

- Да се разходя из едно било.

- Ще дойдем с теб. Току-виж си срещнала някой овчар шахматист – добави момичето, докато тръскаше обувката си от камъчета.

- Не – сбърчи вежди Герасима. – Не.

Не й се обясняваше. От толкова време искаше да остане сама и като че ли можеше да го направи единствено в гората, далеч от туристическите пътеки. Там чуваше по-отчетливо собствения си глас, там виждаше живота си отстрани и в дълбочина, която градът умееше да погубва, макар и с охлюво темпо.

В хижата цареше същата мръсотия както преди години. Общи помещения с по десетина легла във всяко, родопски одеяла, стара печка на дърва, която никога не се палеше.

- Отивам да се поразходя. Ще се видим довечера.

Герасима се преобу и се втурна към хълма. Ниски миризливи храсти, чиито клони лазеха по земята като просяци. Тя скачаше от клон на клон, а иглите понякога я биеха в лицето.

Мислите й неочаквано се напоиха с образи на мъже. От известно време си беше поставила за цел да събере всички качества на мъже, които харесваше. Не беше споделила това с никого, защото се опасяваше да не я квалифицират като „глупава пубертетка”. Но колкото и да търсеше в познатите си тези качества, тя упорито не ги намираше. Списъкът не беше много дълъг, но включваше смелост, уязвимост; мъжете, които вярваха в каузата си и следваха пътя си, но не се втурваха сами в приключението, а нещо ги завличаше натам. Те винаги бяха умни и изключителни, дори малко шантави. Мислеше си, че проектира тези качества в живи и ходещи същества, които нямаха нищо общо с очакванията й. Често се разочароваше и като че ли не можеше да вникне в същността на човека срещу себе си, защото беше толкова заета да търси качествата, които му липсваха. Принцът на белия кон всъщност беше идея, заради която тя тръгваше по пътя на промяната.

Докато трупаше мислите си една върху друга, зелените клони жулеха краката й. Тя се спъваше, падаше и продължаваше. Видя пещера в нишата на една скала и реши, че ще стигне до там. Мислите й продължаваха да текат като неизменен поток. Дали искаше да бъде спасена – единствено и само заради акта на спасяването, без реално да имаше нужда от това. Герасима гледаше пръстта, която едва се виждаше между клоните, спираше и се опитваше да я достигне, за да я намачка в дланите си. Изведнъж кракът й се огъна и тя се строполи сред храсталака. Пропадна надолу и се стовари на дъното на яма. Всичко стана много бързо. Не беше успяла дори да изкрещи от ужас. Почувства как кракът й затрепери и пулсациите на болката се предадоха към стомаха. Беше ужасена. Огледа се. Отвсякъде се виждаха стърчащи корени, а светлината едва се процеждаше от процепа над главата й.

- Помощ! – извика тя с цяло гърло. – Помоооощ!

Винаги преди това се беше чудила какво ли би направила, ако се окажеше в опасност. Дали щеше да крещи или да се остави в ръцете на съдбата си? Дали щеше да запази самообладание и да помисли как да се спаси сама?

Герасима прекара следващите часове, като се опитваше да се залови за корените и да се изкатери, но безуспешно. Разрани ръцете и краката си и се притесни още повече.

Тя се ядосваше, плачеше, опитваше отново и спираше само за да се ослуша.

Смрачаваше се. Мъртвешки хлад се процеждаше през отвора на ямата. Герасима се разрида – този път не от настойчивост в желанието си да намери помощ или изход, а от безсилие. Малко по-късно тя избърса сълзите си и се облегна. Нямаше какво да прави. Трябваше да изчака до сутринта. Може би приятелите й вече мислеха за нея и се чудеха къде ли се е дянала. Със сигурност щяха да я намерят на следващия ден. Трябваше да прекара тук тази нощ.

Един от корените се заплете в косите й. Тя се обърна към стената с намерението да го отстрани, но в сумрака й се стори, че видя истинска ръка с многобройни пръсти. Разтърси глава, за да се освести, но видението не изчезваше. Извика от ужас – извика втори и трети път, а ръката се отдръпна така сякаш се застраховаше, че нищо лошо не беше направила.

- Аз съм Кореняшки – чу се глас иззад коренясалата ръка. В този момент луната услужливо се премести над ямата като в зле режисиран филм на ужасите на забързан кадър. Нелепо. Беше крайно нелепо да си въобразяваше подобни неща.

Очите на Кореняшки представляваха дълбоко вдълбани в пръстта камъни, които се движеха като живи, но вместо да смущават със своята необичайност, предразполагаха.

- К-кой си? – заекна Герасима.

- Аз съм коренът на всичко непознато.

- Трънци! – възмути се Герасима, забравила за първоначалната си уплаха.

- Не вярваш ли?

- Не. Сигурно сънувам.

- А познаваме ли се?

- Не – рече Герасима след кратка пауза.

- А нещо от така заобикалящатата те яма познато ли ти е?

- Не – повтори Герасима, която усети, че се успокоява от повторението, без да можеше да си обясни защо.

- Видя ли сега! – възкликна самодоволно Кореняшки. – Като казвам, че съм коренът на всичко непознато, може би съм прав.

Косите му се състояха от безбройни корени, които се виеха нагоре.

- Брех! - ахна Герасима, като ги огледа.

- Това са продълженията на мислите ми – моите коси. Какви ли не неща се раждат от тях. Но съм обречен никога да не ги видя. Изкоренят ли ме, ще загина.

- Какво ме вълнува това?! – ядоса се Герасима.

- Вълнува те, защото ще ти помогна да излезеш, ако ме изслушаш.

- Пълни глупости! Аз сънувам и това е най-смотания сън в живота ми – почти го наплю Герасима, чийто яд я инжектираше с нови сили.

- Млъкни – внезапно смени тона си Кореняшки. – Ще се покатериш по корените ми.

- Ами... да. Това е добра идея – също смени тона си Герасима, която внезапно престана да счита най-смотания си сън за нещо, което повече не заслужаваше вниманието й.

Още неизрекла думите си, тя се покри от всички страни със стъклени стени. Погледна под краката си, а там, през прозрачния под можеше да види хиляди малки колелца, които се въртяха в различни посоки. Те блестяха и работеха така безупречно, все едно бяха измислени от прецизен механик. Обвивката заприлича на купе отвътре, на купе от влак, но стъклен. Ямата се беше разширила незабелижимо и далеч напред можеше да се види локомотивът на влака.

- Харесва ли ти?

- Да ми харесва?! Направо е вълшебен – не се стърпя Герасима.

- Това е влакът на твоите желания. Той може да те отведе където поискаш.

- Искам горе! – викна Герасима, но незнайно защо за първи път откакто беше попаднала в ямата, тя не беше сигурна дали наистина искаше всичко да свършеше толкова бързо.

Кореняшки изчака известно време, докато Герасима се любуваше на бляскавото купе, и рече:

-Ъ-ъ – не искаш.

- Искам!

- Ако искаше, влакът щеше да се напука и стъклото да се пръсне на малки частици.

- Гледай го ти! Много знаеш какво щеше да стане! – рече Герасима с умиление към това странно същество, което съвсем не толкова постепенно беше приела като нещо близко и свое – все едно го познаваше, откакто се помнеше.

- За да поникнат желанията и да дадат живот, трябва да са толкова силни, че да напукат стъклото на влака – повтори Кореняшки.

- Да го напукат – потрети Герасима.

- Не виждаш ли, че влакът няма врати!

Герасима се огледа. Чуваше гласа на Кореняшки съвсем отчетливо, макар да идеше отвън. Внезапно почувства ужас от клаустрофобичния стъклен затвор, в който се беше озовала. Беше в стъклен ковчег, дълбоко потънал в земята. Луната се кълчеше като нарязана на парчета през стъкления таван.

- Измъкни ме оттук! – примоли се тя.

- Измъкни се сама.

Герасима затвори очи. Тя се опита да пожелае силно да излезе навън от тази яма, в която беше попаднала. Малко след това, когато ги отвори, влакът се беше задвижил нагоре. Той ту се свиваше, ту се разтягаше, като си проправяше път през пръстта. Извиваше се като змия и вървеше нагоре.

Кореняшки се хилеше и се оплакваше от гъдела, който предизвикваше стъкления влак на желанията.

- Престани! – викаше му Герасима и всеки път, когато заговореше на Кореняшки, влакът спираше за малко. Сега той се движеше с толкова бавна скорост, с каквато... ами явно с каквато Герасима желаеше. – Пречиш ми да се съсредоточа.

- Нима мислиш, че това е всичко, което трябва да направиш? – този път в гласа на Кореняшки се четеше ирония. - Над главите ни всичко е обрасло в клони. Те така са запушили земята, че нищо живо не може да поникне.

- Хм – замисли се Герасима.

- Отгоре пръстта е твърда като стомана.

- А как тогава поникват тревите, мъховете, боровете? – попита тя.

Кореняшки поглади коренясалата си брада с многопръстовата си ръка. Той нацупи сбръчканите си устни в очевидно усилие на мисълта.

- Това не знам. Оттук насетне се оправяш сама.

Герасима поговори още малко с Кореняшки, докато не заключи, че беше изчерпала възможностите му да й помогне. Той никога не беше пониквал и не знаеше как се случваше това. Просто оставяше мислите си да потекат нагоре към светлата земя, без да можеше да види в какво се превръщаха те над пръстта, която го покриваше. От него успя да разбере още само, че ако откриеше тайната на поникването, щеше да излезе на повърхността на земята. За благодарност тя му разказа за светлината и се опита да я опише, като я сравняваше с блясъците от стъкления влак. Колкото повече говореше, толкова повече стъклото се напрягаше. Можеше да усети вибрациите от по него с върха на пръстите си – досущ като изгрева, който наблюдаваше тази сутрин, преди да потегли към връх Вихрен. Изведнъж стъклото се пропука. Пукнатината моментално се разпространи във вид на паяжина и обля стените на влака. Герасима затвори очи в очакване влакът да се пръсне на малки парчета. Но тук, под земята не важаха същите правила както над нея. Стъкленият влак наистина се натроши на малки парчета, но те заеха спокойно местата си, като се размесиха с пръстта. Герасима вече можеше да чувства допира с тази пръст при всяко движение на тялото си. Клаустрофобичното усещане я заля още веднъж.

Чу шепота на пръстта с всяко ухо на всяка пора от кожата по тялото си. Беше като влечение, на което не можеше да се устои, като нещо, което бе толкова силно, че съпротивата и доводите пред него изглеждаха като малки смешни кукли с въртящи се очи. Пръстта нахлуваше в отворените очи на Герасима, в устата й, вървеше като река по тялото й. Герасима разтвори дланите си, остави ги на не-земната сила на зе-мята. Първоначално кожата й подръпваше от влагата в пръстта. Момичето можеше да усети как соковете на пръстта попиваха в тялото й. Тя присви стомаха си, напрегна всичките си мускули, включително и онези, за чието съществувание не подозираше. След това се изпъна нагоре и разтвори широко уста. Корените от всички страни завикаха един през друг:

- Така ще погинеш!

- Ще се задушиш!

- Колко си смела!

- Безразсъдно момиче!

- Не прави това!

Герасима стоя така с отворени очи и уста, както и с длани, насочени към върха.

Рано сутринта Герасима почувства съвсем лека топлина първо през върха на пръстите си – досущ като в онзи миг, в който наблюдаваше изгрева през прозореца си, преди да тръгне на това тъй странно пътешествие. Лека полека тялото й се затопли. Погледът й се проясни, ушите й се отпушиха, а от устата й се изви тънък зелен стрък. Отдолу Герасима можеше да види как стръкът се промъкваше през пръстта и как опря в тавана на твърдата земя отгоре. Кореняшки наистина имаше право. Тази земя беше като стомана! Но стръкът извиваше набъбналата си глава във всички посоки, растеше и се нагъваше като чалма върху устата й. Мисли връхлетяха Герасима - за любимите си хора, за множествения мъж, който искаше да скрепи с качества в малкия си глупав списък, за себе си, за усещанията на тялото си. Почувства тъгата на земята и гърдите й се изпълниха с нея. Герасима въздъхна едва забележимо и дъхът й се изкачи по стеблото на виещия се стрък. Той опря в твърдия таван на пръстта и го пукна като пуканка – така внезапно, че всички пори по кожата й се стреснаха. Грейна светлина – толкова рязка, че дори самият стрък сякаш се изплаши.

Миг по-късно, притиснат от бързия си растеж, той подаде глава през едва забележимата пролука. Продължи да расте все така припряно, докато през това време чалмата върху устата на Герасима се развиваше. Тя усети тегленето нагоре съвсем леко. То беше като изплуване от езерни води. Не бързаше. Мислите й също вече не бързаха. Герасима си припомняше коя беше.

Вятърът обдуха първо челото, миглите й, след това очите, а накрая и носа, който бързаше да си поеме дъх. Герасима израстваше като цвете от земята, пробиваше си път сред гъсто обраслите клони и се извисяваше.

„Дали не съм умряла?!”, мислеше си тя, докато се опитваше да огради с логически доводи абсурда на случилото се.

Вятърът разпиляваше косите й, досущ като кореновите израстъци на Кореняшки, този подземен палячо, който така и не подозираше за светлината на света над пръстта.

Сега можеше да наблюдава клоните с други очи. Не просто гледаше как се зараждаше животът, а участваше в зараждането. Вятърът обливаше боровите игли и сам ги ваеше. Навсякъде, където той не можеше да бъде, имаше нещо, което запълваше празното пространство. Герасима също беше една от тези борови игли, които вятърът създаваше в мястото извън себе си. Той галеше и се ядосваше. Той обгръщаше и налагаше. Той обичаше празнотата, която го ограждаше като своя сродна душа. Без нея, той не можеше да бъде онова, което беше. Без нея, той не можеше да създава. Тя беше излишеството от него.

Колкото повече Герасима наблюдаваше и усещаше вятъра, толкова по-сигурно растеше над земята и хубавееше. Ако беше героиня от приказка, за нея биха написали: „Тя беше излязла от стъкления влак на желанията си по повелята на най-древната човешка принуда – тази за оцеляване. След това поникна за външния свят, като се предаде на всичко, което я заобикаляше, на природата около и вътре в себе си. И сега с новите очи на поникването тя вече можеше да види своята представа за сродна душа в лицето на Вятъра и неговата празнота.” Но това не беше приказка, никак не се усещаше като нещо, което да се случваше във фантазията й.

Герасима продължаваше да се открива във всичко, което не беше. Откриваше се дори в закостенелия Кореняшки, обречен да прекара живота си под земята. Малката тайна на вятъра беше, че той обичаше себе си също толкова, колкото и всичко, което не беше. Проникваше навсякъде, дори в пръстта и в дробовете на едно момиче под земята, все едно сам играеше на криеница със себе си.

Герасима проглеждаше за плодовете от продълженията на кореновите мисли на господин Кореняшки. Те се разклоняваха и се омотаваха в безкрайни плетеници по земята, докъдето поглед стигаше. Страхуваха се от вятъра, от светлината, от студа и от птиците – затова лазеха ниско, близо до земята, която в случай на беда винаги можеше да ги погълне обратно.

Герасима отлепи краката си. Беше израснала цялата над земята. Почти беше забравила болката от падането, от ямата, от луната и от страха. Извади стръка от устата си и за миг помисли дали да не се опита да го посади отново. Стръкът все така се развяваше на вятъра, все едно не подозираше, че е останал без почва.

Герасима се усмихна. Положи го върху земята и се изправи. Пушекът от комина на хижа Вихрен се виждаше в подножието. Тя заподскача надолу по склона така сякаш отмерваше стъпките си и мислите си. „Танц на свободата!”, повтаряше си, докато прокарваше ръце по боровите игли. След това погалваше косата си, сякаш и тя беше един от клоните.

*

Вече се чуваше глъч от хижата. Герасима се прибираше.

- Къде ходиш бе? – провикна се отдалеч един от приятелите й. Тя не намери нищо притеснително в гласа му. Само нещо между закачка и колебание да не би приятелката му да бе по-странна, отколкото я мислеше. И тогава разбра.

- Ходих до едно познато място. Нищо особено.

- Ей, какво ли не прави планината с хората – разцъка се той, без да отделя поглед от нея.

- Че какво да прави?! – престори се Герасима.

- Ако можеше да си видиш очите...

- Ти просто ме харесваш и не искаш да си признаеш – разсмя се Герасима, за да го заблуди.

- Че те харесвам, така е, но...

Миг тишина и Герасима продължи да ръси шегите си като наниз перлени топчета. Вече се свечеряваше и не беше никое време да поемат към върха. Но на Герасима така й се искаше...

Едва дочака следващата утрин и разбуди приятелите си. Организира бърза закуска – пържени филии със сирене и билков чай. Десетина минути по-късно всички търбушеха по себе си – един си връзваше обувките, друг обличаше яке, трети бърникаше в раницата.

- Да тръгваме – настояваше Герасима.

- Вчера я чакахме на автогарата, а сега се разбърза. На какво дължим това? – рече приятелката й от танцовата школа.

- Любов, любов... – избълбука Герасима. – Обичам тази планина.

След това групата бавно се заизкачва по пътеката към върха.

По обедно време, изтощени от стръмния преход всички налягаха по камъните на върха. Само Герасима стоеше права. Тя наблюдаваше облаците, които се придвижваха бавно като стадо слонове. Миг по-късно те се разсеяха за няколко минути и пуснаха лъчите на слънцето, които сякаш не можеха да стигнат до тях, а намираха единствено долините сред нагънатите планини.

- Да танцуваме! – викна Герасима и грабна за ръка един от двамата мъже.

Той се надигна без видимо желание – може би само за да не се злепостави пред останалите. Но сграбчи кръста й и двамата се залюляха в безмузичен танц. Герасима, макар и в ръцете му, все пак беше доста далеч и това можеше да се усети. Тя по-скоро танцуваше с образ, който сама си беше създала, но в чието реално съществуване сякаш беше сигурна.

Облаците отново се скупчиха под тях като сърдити целулитени кълки. Слънцето внезапно се скри. Тайфата се надигна и един по един се заизточваха надолу. Герасима не спираше да бърбори и да разсмива всички. Единствено очите й си останаха сериозни – такива, каквито ги видя един от приятелите й, след като тя се завърна от кратката си разходка в планината.






www.podarimiprikazka.com
www.podarimiprikazka.blogspot.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com