Златното момче


От едно и също цвете змията
прави отрова, а пчелата мед.
Арменска поговорка

„Преди милиарди, милиарди години слънцето живеело във вселената си. Всички чакали да ги огрява и се въртели край него. Но били далеч и то скучаело. За да се забавлява, изпускало частици навън, охлаждало ги и отново ги прибирало обратно да ги сгрее. Понеже не искало да се уголемява, пращало лъчите си до близките планети. Веднъж един от тях се уморил да пътува.

- Нека остана – рекъл Лъчът. -Да си направим камък. Знаеш ли колко такива има по твоите планети?!

- Колко?

- Мноооого, но са грозни.

- Какво значи грозни? – попитало Слънцето.

- Ами, студени, сиви, твърди.

- И това не знам какво е.

Лъчът се замислил как да обясни:

- Студеното е всичко, което се намира по краищата ти. Сивото не дава живот като твоето жълто. А твърдото не е меко като теб.

- А-ха – едва сега загряло Слънцето. – Тогава да направим обратното – мек, жълт камък, и то в центъра ми.

Слънцето събрало сили, струпало мислите си една върху друга, те се сгъстили и образували камъка. Нарекли го „злато”, но още преди да му се порадват, то се изплъзнало в тъмнината. За да го върне, Слънцето разширило краищата си и така се разпръснало във всички посоки.

Оттогава минало време – толкова време, колкото и едно слънце не можеше да си представи. Разпилените части започнали да се събират отново. Те съграждали нови планети и други слънца.

Прашинките слънчево злато се примесили с водата, пръстта и скалите, с кръвта на хората и животните.

Днес златото се открива трудно, и се познава по топлината, която излъчва. Макар да изглежда твърдо като камък, всъщност е доста по-меко в същината си.”

- Хайде, лягай си – рече арменската царица на малкия си син.

- Не – искам още приказка! – отвърна малкият принц. – Моля тееее.

Но царицата майка, Хилда, вече излизаше от покоите на Едмон.

Едмон беше весело дете, което се готвеше някой ден да заеме трона на баща си. Винаги в центъра на игрите, дворцовите деца го обичаха, не защото беше царско дете, а защото не можеха да устоят на темперамента му. Едмон ги увличаше в игрите, но когато станеше време за уроци по фехтовка например, той се отегчаваше така бързо, че отчайваше майка си и баба си Майрам. Баща му Симон му измисляше какви ли не занимания, но изглежда нищо не можеше да задържи вниманието на младия принц повече от детската му компания – Аведис, Вахан, Алек, Тина, Бохос и Нина.

Едмон растеше и неусетно игрите се превърнаха в безконечни гуляи с дълги, отрупани с пребогати ястия маси. Приятелите му вече стояха около масите и така силно чукаха чашите си за наздраве, че виното подскачаше от една чаша в другата.

Висок и едър, със ситни къдрици, той беше най-желаният мъж в царството – и заради статута си на принц, и заради външността си. Дамите го харесваха още заради добрите му обноски и бяха образували кръг на почитателките му. Едни се надпреварваха да влязат в леглото му, а други се опитваха да го впечатлят със скромността и срамежливостта си. Но макар Едмон да им отдаваше значителна част от вниманието си, не допускаше нито една до сърцето си.

Веднъж Аведис го предизвика:

- Хайде да видим. Като си цар, можеш ли да носиш камъни...

- Как не – отвърна му Едмон.

- Нека се обзаложим. Ще пренасяме камъни от това място тук - и Аведис посочи единия край на дворната градина.

- До другия край на градината – допълни Едмон.

- Но Ваше Величество – опита се да ги прекъсне дворцовия слуга.

- За теб днес съм Ваше Високо Камъничество.

- Моля? – изуми се слугата.

Двамата се разсмяха и се потупаха едновременно по гърба.

Наложи се принцът, който беше облечен подобаващо с бухнали около бедрата панталони, дълги бели чорапи и риза, да се преоблече. Същото стори и приятелят му. След като сложиха чисто нови работнически дрехи и се приближиха до камъните, те привлякоха вниманието на разхождащите се дами, които приличаха на големи бели птици, излезли на паша.

Аведис се наведе, грабна един тежък камък и започна да го носи. Същото стори и Едмон. С всяка измината крачка Едмон осъзнаваше, че макар да беше по-сложно да бъде принц, отколкото носач на камъни, все пак първото беше за предпочитане. Трябваха му трийсет минути да се откаже и цял живот да повтаря как е единственият принц в света, който е носил камъни в двора си.

- Стига толкова – рече той на приятеля си, приседна и понечи да избърше потта, която съвсем не беше избила по челото му.

Един ден царят го извика и каза, че е време да му изработят златна корона. Трябваше да се взимат мерки от главата му.

- 50 сантиметра – заключи придворния, натоварен с измерванията или иначе казано с тази съвсем нелека задача.

- Представете си, значи мозъкът ми е поне 10 сантиметра.

- Позволете да не се съглася – придворният се опита да защити Едмон от хапливата му самоирония. – Всеки сантиметър има значение.

- О, драги – викна Едмон. – Моите са малко в повече.

- Позволете, Ваше Височество, да не се съглася: короната ще Ви пада.

- Така ли – нека идем при златаря, ще я меря след всеки изработен сантиметър.

- Както пожелаете.

Придворният го заведе при царския златар. Навсякъде в малката му работилница имаше късове злато. Едмон се разходи край тях – взе един златен камък, взе втори – сети се за приказката, която му разказваше майка му и рече:

- Ще изработя короната си сам. Златарят ще ми помага.

- Но... – заекна човечецът, който знаеше, че ако си позволи своеволието да научи принца на занаята си, го очаква бесилка.

- Нека опитаме – продължи Едмон и погледна златаря не повелително, както прилягаше на един принц, а с молба в очите.

- На Ваше разположение съм, Ваше височество – рече златарят след кратко колебание. Той можеше да устои на прищевките на един принц, но не и на мълчаливата му молба.

Щом Едмон пое златото в ръцете си, сякаш те сами заблестяха. Да изработва бижута – сякаш беше роден за това. Труди се до вечерта, без да обядва и вечеря. Царицата Хилда се беше осведомила къде се намира сина й и вместо да се ядоса или огорчи, че той се занимава с дейност, предназначена само за работници, тя се зарадва. Най-сетне момчето й беше намерило нещо, което да го увлече. До вечерта Едмон беше изработил сам короната си. Тя блестеше с игривия блясък на самотното слънце отпреди милиарди години, топлеше с жълтия му цвят и когато я сложи върху главата си, всички от царския двор забелязаха колко му приляга.

- Златар! – ядоса се царят, щом разбра за случилото се. – Той е роден за цар, не за златар!

- Но, скъпи – да го беше видял. – Цял ден не сложи залък в устата си.

Хилда знаеше как да се справи с цар Симон – трябваше да изчака да му мине, което тя предвидливо стори. Замълча и остави бурята да се изсипе върху нея. Но този път царят бе непреклонен. На следващия ден тя заръча на златаря да започнат първите уроци със сина му, тайно, в работилницата му.

Едмон беше на върха на щастието, че щеше да се занимава с вече любимата си работа, когато златарят получи сто камшика за своеволието си да обучава принц в златарския занаят. Но това не го пречупи и тайните занимания продължиха.

Не прилягаше на арменския принц сам да изработва бижутата на придворните си, но скоро всички дами, които въздишаха след него, се покриха незнайно откъде с бижута. Царят не им обръщаше внимание и не забеляза настъпилото оживление в двора си. Какво ли щеше да се случи, когато разбереше? Да накаже царицата или да я изпъди? Никой не знаеше, но онова, в което всички бяха сигурни, бе че постъпката на царицата майка щеше да излезе наяве някой ден.

Едмон беше прехвърлил възрастта за женене – така и не можеше да си хареса принцеса. От различни царства пристигаха пратеници, които му показваха рисунки на принцеси – коя от коя по-хубави, но той ги отхвърляше. Веднъж обаче реши да придружи златаря, който продаваше изработените бижута не само в двора, но и извън него. Преоблече се като обикновен работник и потеглиха с два впряга коня. Едмон никога не беше излизал отвъд царските стени и всичко, което виждаше, беше прелюбопитно за него. Златарят му беше казал, че има поръчка от една богата българка за младата й дъщеря. Навсякъде хората викаха, продаваха и кръстосваха калните улици. Животът извън царския двор беше съвсем различен от това, което Едмон си представяше.

- Тук трябва да работиш, за да можеш да ядеш.

- Хм, аз си мислих, че да искаш да работиш е вече повод да те възнаградят...

- Ха-ха-ха – не се въздържа златарят, който говореше вече по-свойски с принца.

Така, неусетно, царският впряг стигна до болярската къща на българката. Постройката беше бяла и хубава, нещо, което малцина можеха да си позволят по онова време, а още повече - към входа й водеха позлатени стълби.

- Десимира! – чу се гласът на болярката, която викаше дъщеря си.

След малко и двете се показаха на вратата. Десимира беше чудно красива българка. Смолисто черните й коси падаха на вълни по раменете й. Очите й, тъмни вселени, сякаш неогрявани от слънчев лъч, сами светеха с топъл блясък. Щом я погледна, Едмон не можа да отмести поглед от хубавицата.

Поканиха ги вътре – там беше светло, уютно и подредено. Незабележими слуги им поднесоха чаши с чай.

След обичайните раздумки, златарят отвори уста за златното кръстче, което искаха да им изработят.

- Ще го направя аз – рече Едмон, без да отмества поглед от Десимира.

- По-спокойно, момче – отвърна болярката, която забеляза как момчето на златаря беше впило поглед в момичето й.

Несвикнал да му говорят така, Едмон почти забрави, че сега е преоблечен като златарски работник. Той се канеше да изсипе водопад от нравоучения как думата на принца е закон, но златарят го смушка.

- Не се безпокойте, болярке – ще го направи, но под мое строго наблюдение и участие.

- Така може. Не искам онова, което ще краси гърдите на момичето ми да се работи от калфа.

Златарят се поблагодари на Бог, че принцът не знаеше какво значи тази дума и побърза с уговорките, за да си тръгнат бързо. По пътя обратно принцът не спираше да говори за Десимира и на златаря още оттогава му стана ясно, че ще изработват бижу на бъдещата принцеса. Тя не притежаваше царство, нито беше угодна партия за арменското царство, но носеше най-хубавата бяла кожа и най-дълбоките тъмни очи, които беше виждал. Златарят, мъдър стар човек, видял и изпатил много, който държеше толкова много години златото – тези струпани в едно слънчеви мисли, предвиждаше какво щеше да се случи.

Вдигнаха царска сватба, а златарят беше кумът. Той се издигна в придворния живот и можеше и да не работи, но продължи да вае бижута до смъртта си, която го споходи скоро.

Един ден след като царят случайно видя сина си в златарската работилница, препасан с престилка и трудещ се усърдно, побесня. Изгони го заедно с жена му, а царицата заточи в кула в единия край на царството. Златарят беше хвърлен в тъмница, а на следващия ден – обесен.

По ирония на съдбата златото, което царското семейство имаше в изобилие, сега ги беше разделило, но не поради обичайната причина. Царят и царицата остаряха, а царството им, останало слабо и без наследник, беше превзето от варвари. Златото обаче, което така добре умееше да разделя, също и събираше незабелязано.

*

Казват, че хората умират, а златото е вечно. То помни човеците, до които е било, помни сърцата им. И когато те, попили онази частица вечност на златото, слънчевото злато, отново се преродят, златото естествено ги намира.

От царуването на цар Едмон бяха изминали векове.

По наше време в една арменска златарска фамилия растеше дете с тъмни очи и къдрици. Когато стана млад мъж, баща му го възпитаваше в занаята на семейството – искаше да научи сина си да изработва бижута и да продава злато. Но синът му прекарваше времето си в компанията на своите верни приятели - Аведис, Вахан, Алек, Тина, Бохос и Нина. Често излизаше с тях, пушеше, пиеше любимата си бира и понякога масите, на които си казваха наздраве, не се дигаха по цели дни. Приятелите му силно чукаха чаши, така че се случваше понякога, като в древни времена, виното да подскочи от една чаша в друга. Името на златарския син беше Едмон.

Беше изминало много време и Едмон беше на прага на своите 35 години. Той все така се събираше с приятелите си, но силно искаше да избяга от златарския бизнес на баща си и да започне свой. Беше му дотегнало от златото, искаше да се освободи от него. А и макар да се веселеше с приятелите, вече му се щеше да пристъпи по-сериозно към живота си. Представяше си се с костюм и куфарче – делови, отговорен и сериозен, как сключва сделки с хора от подземния свят.

- Ох, как съм изморен днес. Толкова работа свърших – рече Аведис веднъж.

- Аз каква работа съм работил... – каза Едмон с престорено мъченичество и целуна ръцете си. – С тези две ръце тухли четворки съм носил...

Всички прихнаха да се смеят, защото за стотен път чуваха отново същата история. През едно от летата той искал да отиде на море, а за това му били нужни допълнително пари. Отишъл с приятели на един строеж, за да пренасят тухли и да спечелят някой лев. Едмон носил тухлите трийсет минути и се отказал. Физическата работа, било тя хамалска или златарска не беше по вкуса му.

Той често отлагаше да изпълни задачите, които му възлагаше приятелката му – Десимира. Тази красива българка, която грабна сърцето му преди години, единствена се осмеляваше да му прави забележки. Но тя го правеше умело и винаги подхождаше към него с търпение. Понякога й се случваше да свърши сама работата, за която го беше помолила, но това не й тежеше. Тя го обичаше от все сърце, така все едно се познаваха от стотици години. На гърдите си носеше златен кръст, изработен от приятеля й и не се знаеше кое беше по-красиво – бижуто й или неговата притежателка.

Никой не смееше да се опълчи на Едмон, сякаш царската му осанка караше всички да се свиват пред него. Той самият уважаваше достойнството на хората и беше честен с тях. В удобен момент им казваше, ако не харесва постъпките им. Имаше приятел, доста по-възрастен от него, на когото много помагаше. Често възрастния мъж казваше: „Благодаря ти, момче. Сигурно имаш да ми връщаш от предишни животи.”

Не се знаеше как щеше да се развие животът му след 35-ия му рожден ден. Дали щеше да открие своя бизнес, по-доходоносен в наши дни от този на дедите му? Дали щеше да преуспее по свой начин? Той бягаше от златарството така сякаш се страхуваше от него, без да подозира, че бяга от дълбокото минало на рода си. Макар златото да му беше носило добро до този момент в живота му, кръвта, която течеше във вените му напомняше за онези древни времена, когато това не било така. Той не беше чувал легендата за Слънцето и неговото злато, нито знаеше какво се беше случило преди векове в арменското царство.

Но това не беше важно – той носеше тези неща в себе си. Напълно възможно беше Едмон да избяга от златарството, както принцът със същото име преди време е напуснал царството на баща си. Но имаше нещо, от което никога нямаше да се спаси, защото макар златото да приемаше различни форми, то беше вечно.

Десимира и всички приятели на Едмон, макар да познаваха всички негови особености, смятаха, че той носи истинско златно сърце. Ала това, което те не знаеха, беше че то е едновременно златното сърце на Слънцето, златното сърце на златаря, който отдаде живота си заради молбата в очите на един принц, и най-сетне лично неговото златно сърце, туптящо днес и сега.






www.podarimiprikazka.com
www.podarimiprikazka.blogspot.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com