НЕВЕРОЯТНОТО КОРАБОКРУШЕНИЕ НА ЕДИН КАПИТАН


„О, капитане, мой капитане!”

Уолт Уитман

Корабът се плъзгаше по морето като ръката на малко дете по бюро – молеше за вниманието на необятната шир. Времето беше тихо, а синевата се разстилаше докъдето поглед стига. Едва забележимата черта на хоризонта или на границата на човешките възможности да се вижда още по-надалеч, обозначаваше кое е долу и кое горе, кое е море и небе.

Радослав управляваше търговския кораб към новата дестинация. Обичаше утринните часове, когато морето сивееше и слънцето още не беше нахлуло с нахалните си оранжеви одежди. Тогава, застанал сам пред таблото за управление, той пропадаше в безмерната човешка самота, такава, каквато я познава човекът от най-древни времена. Човекът срещу природата, човекът срещу останалите хора, човекът – сам срещу себе си. Тези първи сиви багри на настъпващия ден бяха неговото най-ценно време – тогава събираше разпилените парчета от съня си, завръщаше се в настоящето и изправяше гръбнак, за да бъде отново онова, което се очакваше от него.

Беше отговорен за екипажа на кораба, за техния живот, за щастието на семействата им, за огромната машина, която трябваше да управлява, както и за посоката. Понякога му се струваше, че по-важно от всичко е именно посоката. Той, по-добре от всеки моряк на този кораб, знаеше колко лесно могат да се преобърнат посоките, ако не държиш здраво курса. Онова, което е долу, отиваше горе, онова, което е горе, слизаше долу. И всички можеха да загинат, ако „долу” и „горе” разместеха местата си.

Колко синева е способна да понесе човешката душа? Този въпрос си беше задавал, откакто плаваше по море. Все още не беше открил отговора за себе си, все още го търсеше навън в плискащите вълни някъде там надалече. Те можеха да изгълтат времето, те можеха да унищожат и целия им кораб с всички машинарии и човешки съдби по него, но те също така можеха да те изведат към райски кътчета.

Радослав умееше да държи баланса, който стоеше в хоризонта и на който залагаше своя живот и този на екипажа си. Но раменете му се изморяваха – тези човешки рамене, които го заставяха да се страхува – не от стихиите, не от разногласията сред хората си, не от неизвестността, а от себе си. Може да си капитан на целия свят, но едва ли има по-лека задача от това да станеш капитан на самия себе си.

- Добро утро – изстреля един от моряците. – Заместникът ви ме помоли да ви предупредя, че ще закъснее няколко минути. Търсят го от София.

- Нещо важно ли е? – изкашля се Радослав, който се изтръгна моментално от унеса си.

- Не, редовните справки. Но се обадиха малко по-късно.

Морякът заслиза от мостика и се отправи към мачтата. Не беше изминал и десет метра, когато се чу оглушителен шум. Предната част на корпуса се блъсна челно в нещо твърдо, а шумът от удара оттекна като този от разклатена ламарина. Радослав отхвръкна назад, а морякът едва не падна по стълбите към мачтата.

Когато за секунди се съвзе от първоначалния удар, Радослав започна да прехвърля трескаво възможностите. Подводна скала толкова навътре в морето – това беше невъзможно. Какво друго можеше да бъде? Докато вгледан в таблото стоеше с разтворени ръце и наблюдаваше хаотично пресветващите лампички пред него, от морето израсна парче земя. Тя се уголеми и разстла с такава бързина, че за миг му се стори да му се привижда. Някъде зад себе си чуваше тревожните викове на моряците по мачтата и режещото ехо от сблъсъка – единствените маркери, че случващото се беше реално.

„Капитан на самия себе си, капитан на самия себе си.”

Тези откъси от мисли бомбардираха главата му точно сега, когато имаше нужда да мобилизира всичките си сили, за да се справи с това чудо на чудесата. Котвеното устройство вероятно беше разбито, Радослав се надяваше да не се е получил пробив през обшивката на кораба. Корпусът все пак беше изработен от алуминий и имаше вероятност целостта му да е останала ненарушена при сблъсъка.

„Как е възможно да изникне цял остров?”

Повърхността на новопоявилото се парче земя беше пясъчна – извадена от дъното. По пясъка се мятаха риби и други странни морски създания. Една акула се преобърна точно пред кораба и Радослав си помисли за миг, че ей сега ще отхвръкне на палубата, но пясъците я погълнаха за части от секундата.

„Защо нашият кораб не потъва?”

Корабът им стоеше върху морската повърхност като закачен. Сякаш всичко се развиваше във въздуха над него и под него, а той беше недосегаем. Радослав се озърна – в началото беше чувал гласовете на своите моряци, но сега те се бяха загубили. Изведнъж ядът нахлу във вените му. Глупаци! Идиоти! Къде, по дяволите, бяха точно сега. Никой не се придвижи напред към контролното табло, а той не можеше току така да го изостави. Не можеше и да се свърже с тях – цялата електроника беше заминала. Ако имаше нещо, което му пречеше да мисли, то това беше този нежелан яд, който го спохождаше винаги когато станеше дума за несериозността на останалите. Той искаше да ги подреди така, че да може да ги овладее, но именно тази разхвърляност от инстинкти, душевни съдържими, желания и слабости, присъщи на човешкото същество, го извеждаше извън самия него. Повече от всичко това го ядосваше и факта, че самият той като човек не беше нещо по-различно. Различаваше се единствено по силната си воля, с която успяваше да притисне някои от желанията и слабостите си, като това да избяга от руля в задната част – желание, което, ако изпълнеше, нямаше да му донесе нищо. Разумът винаги надделяваше, но той взимаше своята цена с помощта на избухливостта му. Ако буквално имаше кого да изпържи в момента, Радо би го направил. Но всички се бяха покрили, не се чуваха гласове.

Беше той, сам с кораба си, сам във времето, висящ между „горе” и „долу”. Последното ехо от дрънчащите ламарини стихна и Радослав се огледа. Излезе от кабината сам пред острова. Корабът беше забил нос в пясъка на брега.

Радослав се впусна назад.

- Хей, Марто, Иване, Стоиле – викаше той извън себе си. – Тук, веднага.

Но чуваше единствено собствения си глас... Нямаше ги.

Радослав се приближи към предната част на кораба и протегна ръка. Пипна пясъка, а той се размърда под пръстите му. И все пак усещането беше такова все едно ръката му не потъваше. Всъщност се случваха и двете неща едновременно – едва ли би могъл да го обясни на някой, който не бе очевидец. Знаеше, че може да стъпи върху този пясък, но той не спираше да се движи под него така, сякаш щеше да го погълне. Все едно имаше стъклена повърхност над него и пясъкът се движеше отдолу като в аквариум.

Радо се огледа в пълен шок от случващото се. В главата му изникна образа на Ина, жената на сърцето му. Сети се за всички романтични срещи, как поиска ръката й от баща й – навръх рожденния й ден. И по-назад, когато тя му беше изпратила съобщение преди години, а той тъкмо й се обаждаше, за да й каже, че макар досега за него тя да е била само дете, десет години по-малко от него, това вече не можеше да остане така, защото я обичаше, обичаше... Обичаше я както един мъж може да обича една жена. Плановете им да заживеят заедно, да имат деца... всичко това се завърташе в плаващите пясъци и се загубваше. Така ли трябваше да свърши всичко? Почувства жал, първо за любимата си, а след това и за себе си – за всяка частица от тялото си, което мислеше, че щеше да напусне, за морето, което вече нямаше да вижда, за работата си, за майка си, за племенниците си, дори за баща си, който не спираше да го критикува. Изпита съжаление дори за онези, които не обичаше, за лъжливците, за дребнавите, за целия си човешки свят. И тогава пристъпи... Просто повдигна единия си крак и внимателно го положи върху надигналия се остров.

Беше притворил очи в очакване на смъртта, но какво беше учудването му, когато не само не започна да потъва в пясъка, а почувства твърда повърхност под стъпалото си. Опипа я добре и прехвърли и другия си крак. Първо леко приклекнал, а после вече се и изправи. Гледаше надолу – наистина беше стъпил върху нещо като стъклена повърхност, върху която се вихреха пясъчни бури. Или полудяваше, или отдавна вече беше умрял – нямаше друго рационално обяснение.

Обърна се назад. Корабът беше изчезнал. Нямаше дори кръгче във водата, което да свидетелства за потъването му. Тогава Радо, вече без страх и жал за каквото и да било, продължи да прави стъпки по чудатия остров – не от любопитство, не за да се спаси, а защото не му оставаше нищо друго. Навлезе навътре, а навред се виждаха единствено и само пясъци, като изключим мъртвите риби, които се мятаха под стъкления под, сякаш хванати в капан.

Стигна до огромно образувание, което приличаше на чаша. Огледа я от всички страни. Опита се да се покатери върху нея и успя. Цопна в чистата вода, опита я с пръст – не беше солена. Нагарчаше. Изведнъж почувства внезапна жажда, но вродената му недоверчивост го спря.

- Трябва да изпиеш всичко вътре... ако искаш да се върнеш у дома – чу писклив глас.

- Кой е? – стресна се Радо.

- Кой, кой – всички питате кой. Не се спряхте с това ваше любопитство – рече дребно човече с голям гърбав нос и парцаливи дрехи, което беше седнало на ръба на чашата и размахваше старческите си крачета.

- Че ако не знам кой си, как да ти повярвам?

- Ей така. Аз не съм човек, можеш да ми вярваш. Няма да излъжа.

Радо се замисли. Цял живот се беше борил сам с трудностите и така и не се научи да се доверява на хората. Те или го лъжеха, или се възползваха от него. Все му се струваше, че му мислят лошото. Иначе защо да се занимават с него.

- Това, че не си човек, не те прави някой, на когото да се вярва. Но защо ли изобщо говоря с теб? – започна да се ядосва Радо. Някакво си измислено джудже си позволяваше да му казва какво да прави. Това вече беше прекалено. Първо островът, после чашата, а сега и това. Щом възвърна здравословния си гняв, Радо едновременно с него, почувства и радост – радостта, че все още беше себе си, че не се беше разпръснал на малки парчета сред плаващите пясъци, като всичко останало.

- Ах, ах, ах, а как ще се измъкнеш от чашата, уважаеми, ако не ми се довериш?

Радо се огледа – водата му стигаше до кръста. Опита се да се изкачи по стените, но те се плъзгаха и отново падаше във водата. Човечето се разсмя, а Радо съвсем се ядоса.

- Ти, глупаво същество! – кресна Радо.

- Викай, викай, и това помага, но само за да ти олекне. За другото ти казах – трябва да изпиеш водата в чашата.

Радо се бори известно време и след като разбра, че друг начин нямаше, се обърна към човечето, но то го изпревари.

- Първо поеми дълбоко въздух няколко пъти. След това ме напсувай, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, а накрая изпий водата.

Радо повтори наставленията за свое учудване. Никога през живота си не беше позволявал на някой да се държи така с него, но сега това не му изглеждаше толкова страшно.

Започна да пие от водата, която нагарчаше, и пи до вечерта. Чудеше се как успява да поеме толкова много – трябваше да се пръсне от горчилката – сигурно няколко десетки повече от телесната му маса, изчисли той наум. Когато я пресуши видя един капак на дъното на чашата. Отвори го, а надолу се виждаше стълбище. Радо тръгна по стълбите, първо малко колебливо, но после все по-уверено. Преди да скрие главата си, се обърна да поблагодари на човечето. То все пак му беше помогнало. Но него го нямаше. Когато излезе навън, се чувстваше много по-добре отпреди. Беше му някак по-леко – все едно беше свалил дългогодишен товар.

Отдавна не се беше доверявал никому. А сега го направи и не сгреши. Беше толкова хубаво да ти помогне някой, дори ако този някой грешеше. Тогава отговорността щеше да падне върху неговите плещи, особено сега, когато животът нямаше стойност просто защото вероятно вече го нямаше.

Продължи нататък през необятната шир. Всичко наоколо представляваше пясъци, които ту се издигаха, ту преминаваха в долини.

Видя я отдалече. Спря за миг, а след това продължи. Огромната пясъчна жена. Тя се беше изтегнала чисто гола, подпряла едната си ръка на брадичката си. Гънките й, всяко нейно очертание беше изваяно от неподвижни хора със затворени очи. Те, толкова малки сякаш се бяха вкоренили в нея я бяха запечатали на пясъка като рисунка. Без тях, тя не би изглеждала като жена, а само като поредната пясъчна дюна.

- Ела насам – пясъчните й устни се разтвориха. – Не ме ли харесваш?

- Аз... аз... – заекна Радо.

- Ти мъж ли си или не? – изрева нечовешки тя.

- Имам момиче и сърцето ми е нейно – изправи се той, готов да се бори с непреодолимото.

- Че кой иска сърцето ти?! Трябва ми само твоето тяло. Ела, докосни ме, не съм ли прекрасна?! – мамеше го тя отново. – Ако го сториш, ще се спасиш.

- Като тези тук ли? – посочи той към мъжете със затворени очи.

- Да, те се спасиха. Вече не трябва да бродят през пясъчната шир. Могат да останат при мен и да затворят очи. Скоро и ти ще искаш само това.

Ина. Прекрасната малка Ина. Всяко пръстче от ръцете й. Топлите й очи, които така ласкаво го гледаха. Тялото й. Всяка черта от него. Никога нямаше да спре да я търси отново. Трябваше, трябваше да се върне при нея. Не можеше да остане тук, да затвори очи при огромната пясъчна жена. Тя лъжеше! Нали лъжеше, попита той сам себе си, като така за първи път изневери на увереността си?

Радо усещаше как всяка част от него се размеква. Сякаш се разпадаше. Мислите му го връхлитаха безмилостни. Щеше да умре тук и никога повече да не види любимата си. Нямаше начин да се измъкне. Но как да се предаде. Би било толкова по-лесно, ако не обичаше Ина. Образът й проникваше във вените му, течеше по кръвта и се разливаше в цялото му същество. Той се изправи. Сви устни. Погледът му издаваше отчаяна решителност.

- Аз съм капитан – рече.

- Капитан ли?! Никой не е капитан на себе си, на навалицата в себе си. Страх, ужас, привличане, недоверие, отчаяние. Как ще се справиш с тези моряци, капитане – подсмихна се тя. По безизразното й лице най-сетне се появи израз. На ирония.

- Аз съм капитан – повтори Радо, още по-твърд в отчаяната си решителност.

Той се обърна обратно и тръгна.

Пясъчната жена спусна водораслените си коси. Те мигом се сплетоха в плитки и го омотаха. Радо не виждаше нищо. Едва стъпваше, но продължаваше да опитва. Водораслени гори от преплитащи се растения. Бори се така дълго време, може би цял ден или цяла вечност. Имаше чувството, че косата му побелява, че ще спре да диша, че ей сега и ще умре. Но ето че пясъчната жена се умори първа. Тя отпусна водораслените си коси, те паднаха върху пясъка и вдигнаха пясъчна мъгла. Когато пясъкът се слегна, едва тогава Радо се обърна назад. Тя спеше, все така неустоимо привлекателна и едновременно с това ужасяваща.

Радо се измъкна тихо през водораслите и омаломощен продължи в обратна посока.

Когато пристигна до брега, видя първата си стъпка на този загадъчен остров. А след нея само синьото море, докъдето му поглед стигаше.

- Ина – изпъшка той. – Мила моя прекрасна Ина.

Падна и се разплака. Той, капитанът на кораба, той, капитанът на собствената си навалица. Той, който се справи с почти всичко. Сега плачеше пред морето. Това море, което обичаше, то сега го разделяше от неговата любима, от живота, от всичко познато.

И тогава на помощ дойде баща му. „Престани да цивриш. Изправи се. Изправи се.” Радо се огледа. Не го виждаше, но можеше да чуе гласа му. Дали полудяваше? „Това е само остров на душата ти. Можеш да се справиш.” Радо се изправи с мокри очи, учуден от думите на баща си. Този, който не спираше да го критикува. Този, който винеше за толкова неща. Този, от когото най-малко очакваше подкрепа.

- Къде си? – Радо не посмя да изрече „татко”.

- Винаги съм бил в теб. Не можеш да избягаш от мен.

- Понякога те мразя, знаеш ли? – рече Радо.

- Знам, детето ми. Но сега се изправи.

Радо изпълни безропотно онова, което му нареди баща му. Даде си сметка, че не би направил така извън този остров. Но тук всичко беше наопаки.

Сълзите му попиваха в пясъка и ваеха прозрачни стени. По-живи от самия него, те рисуваха с пясък и сълзи. Радо ги погледна смаян, забравил за всичко останало. За по-малко от минута пред него се издигна голяма стъклена лодка. Тя блестеше на слънцето, а под прозрачната й повърхност се виждаха плаващи пясъци – тази лодка, направена от пясък и неговите сълзи.

Щом корпусът й беше построен, над нея се развяха стъклени платна.

- Качвай се – рече пясъчната жена, която се беше появила зад него. Тя се беше изправила – истинска пясъчна планина. – Сам никога няма да успееш да помръднеш тази лодка. И не забравяй да следваш чайките. Те ще те отведат на брега, при твоята любима.

Тя отскубна част от косите си и обтегна стъклените платна с тях. Отпред, на огромните гребла, които можеше да управлява само великан, стоеше джуждето от чашата, голямо колкото човешки палец, и работеше с тях с нечовешка сила.

- Скачай, че нямаме време. Все се колебаят, а после ми благодарят – мърмореше то.

Радо избърса лицето си, поклони се на пясъчната жена и й каза:

- Всъщност си наистина хубава. Трябва да си намериш гадже.

Тя се наведе и подаде малкото си пръстче, то беше два пъти колкото неговия ръст. Радо го пое и се сбогува с нея. После влезе в лодката, а пясъчната жена я грабна с дланите си. След това я пусна в морето, наду бузи и духна с всички сили. Скоростта, с която Радо се изстреля в открито море го замая. Сигурно беше към 500 км/час. Лелеле, майчице!

Измина известно време, докато лодката спре. Морето беше утихнало. Ледено студено и тихо. Крясък на чайки над главата му. Те се спуснаха в студената тишина, а крясъците им се чуваха толкова отчетливо, като ударите на чук върху наковалня.

- Човек в лодка! Значи сме близо до брега, казвам ти – проговори едната.

- Да кацаме тогава – отговори с тон на досадна лелка другата.

Радо се разсмя. Смя се, превива се и пак се смя. Така не се беше веселил от дете, а може би никога. Проклетите чайки си мислеха, че щом го виждат, са близо до брега. А той смяташе същото, като гледаше тях. В друг случай това много би го изплашило, но не и сега.

Щом чайките и той самия мислеха за брега, щом заедно го търсеха, щяха да го намерят. Радо вече вярваше на всяка чайка в себе си, без да се ядосва на безразсъдството й, на морето, на съдбата си, на човечето или на който и да било другиго. Човечето! То също беше изчезнало вдън море. Само греблата се поклащаха самотно в спокойните морски води.

Радо запретна ръкави и се зае с греблата. Ина го чакаше някъде там на брега. Той не знаеше посоката, не знаеше дори дали има бряг, но знаеше, че щеше да го намери. Не чайките му показваха пътя, а тяхната надежда.

Н-е-г-о-в-а-т-а надежда, н-е-г-о-в-а-т-а любов - за първи път посмя да нарече нещата с истинските им имена. Защото какъв по-добър пътеводител от мисълта за очите й, за всяко пръстче от ръцете й, за Ина, неговата жена. Очертанията на брега вече се мержделееха. „Обичам те, Ина, и само това ме връща при теб, при живите, при света, който познавам.”, помисли си той и загреба с всички сили.






www.podarimiprikazka.com
www.podarimiprikazka.blogspot.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com