Любящото сърце е началото
на всяко познание.
Томас Карлайл

Кралица


В замъка на Тюдорите, Хемптън Корт, в едно от тъмните й подземия живееше пророкуващ магьосник. Не че кралицата го беше затворила там, той сам предпочиташе да стои долу, далеч от всички хора в двореца и извън него. Магьосникът можеше да вижда какво ще се случва в двореца със стотици години напред. Сам той би дал всичко, за да се оттърси от тази своя дарба, но не можеше.

Веднъж Елизабет Първа, кралицата девица, слезе при него. Лицето й изглеждаше измъчено, не беше спала цяла нощ.

- Кажи ми, магьоснико, кога ще открия любовта на живота си?

Магьосникът се опита да се измъкне, но тя не се поддаде.

- Какво виждаш?

- Ами... – заекна магьосникът. Кралицата винаги се беше държала добре с него. Осигури му уединение от хората, които не спираха да се допитват за бъдещето си. Това го изморяваше толкова много, че трябваше да спи с дни наред, за да се възстанови. Но беше настъпил моментът да се разделят. – Ето предсказанието... – рече магьосникът с ясното съзнание, че не можеше да избяга от изричането му.

Разтрепера се. Дългите му непочистени нокти се разпериха, той притвори очи и изрече следното:

Любов, каквато искаш ти,
Съдбата няма да ти отреди.
На друга тя е подарила
божествената си закрила.

Преди момичето да се роди,
Земята ще се разтупти
Порасне ли, ще дойде със „лотария”,
Чак от далечната страна България.

Ще търсиш себе си години,
Във дворцовите си градини.
Ти си владетел по рождение,
Но ще потънеш във забвение,

Та българката с божието име,
която шепне томлено: люби ме
не носи кралска огърлица,
но е от теб по-истинска кралица!

Кралица Елизабет грабна един от свещниците и го запрати по магьосника. Удари го по главата и старецът рухна на земята. От устата му се проточи тънка струйка кръв. Малко по-късно пророкът издъхна.

Минаха няколко години и през пролетта на 1559 година Елизабет се влюби в приятеля си от детинство, Робърт Дъдли. Всички очакваха, че тя ще се омъжи и ще роди наследник на трона. Елизабет обмисляше известно време дали наистина да го направи, но консервативните лордове се обявиха срещу евентуалния брак. Въпреки многобройните предложения тя никога не се омъжи. И до днес никой не знае какви са причините за решението й.

Около петстотин години по-късно Хемптън Корт, дворецът на Елизабет, реставриран неколкократно, се беше превърнал в туристическа атракция. Посетителите влизаха през железните порти на замъка, пазени от големи змейове. Вместо досадните екскурзоводи, от вратата ги посрещаха облечени в ливреи служители и оттам се навлизаше към кралските зали и покои.

Мария плати на таксито, което спря пред външните порти на двореца музей. Тя пристъпи навън. Оставаха две седмици до двайсет и петия й рожден ден и се чувстваше във вихъра на силите си.

По време на детството си беше израснала като общително дете с многобройни приятели. Заедно с двете й дружки - Тони и Лора, бяха сформирали импровизирана балетна група „Ми Ло Ти”, чиито изяви бяха редовни, а публиката винаги една и съща – родителите. Мария растеше и се изявяваше във все повече сфери. След балетната група, последва откритието, че може да свири много добре. Следващото й амплоа се разгърна в областта на писането. Пишеше стихове и дори издаде собствена стихосбирка. Зад всичките й публични прояви обаче, които никога не биха създали впечатление за нея като за плахо момиче, се криеше дух на принцеса, за която никой не знаеше нищо.

Тя копнееше да остави следа в забързания поток на времето, да раздава от това, което имаше и можеше да прави така, сякаш ако го оставеше при себе си, нямаше да може да понесе тежестта на талантите си. Попиташе ли я някой каква е най-голямата й мечта, отговорът вероятно щеше да бъде – да живее няколко живота едновременно, за да успее да свърши всички неща, които беше намислила. Хората я обичаха и я следваха, защото черпеха от изобилстващите й жизнени сили. Всички смятаха, че я познават, радваха се на богатия й вътрешен живот, без да подозират колко по-богат отколкото си мислеха беше. Тя инстинктивно го криеше от всички, сякаш, ако някой се докоснеше до него, щеше да й го отнеме. Мария потъваше във въображаеми пространства, от които й беше трудно да показва заинтересованост към външния свят – този на всички останали. Беше се научила умело да прикрива тези свои настроения зад престорено естествена веселост и социална ангажираност. Но вечер, когато останеше сама, никой, дори самата тя, не можеше да бъде друга освен онова себе, което тя също не познаваше.

В своя измислен свят тя беше кралица, не защото си се представяше по този начин, не защото смяташе, че контролира крехкия си живот, а защото подобна интензивност на усещанията можеше да понесе само кралица, на чиито плещи лежеше съдбата на милиони.

Мария обичаше да пътува и беше посещавала някои европейски дворци музеи. Там тя се чувстваше така сякаш някога бе обитавала тези стаи, терзаела се беше от същите чувства, които бяха изпитвали обитателите им. Сякаш любовта, която я изпълваше, й идваше в повече – тя не можеше да я побере цялата, и копнееше да раздава. Ако умееше да рисува с очи, то Мария би построила двореца на световната си душа тухла по тухла съвсем сама. Тя знаеше как да го направи, сякаш го е разглобявала и престроявала хиляди пъти. Беше едновременно разпъпващо се цвете и диамант, кристализирал мъдростта на времето във фестивал от отражения.

Писането й помагаше да се разтоварва от разкоша на вътрешното си богатство – Мария искреше, когато го правеше, гореше като огън, запален от любим за любима. Щом отлееше малко от духовната си пълноводност, й олекваше. Всички тълкуваха това като желание за изява. Но то беше много повече, а именно необходимост да преживее любовта както за себе си, така и за някой друг, когото все още не познаваше. Тя копнееше да си почине в прегръдките на въображаемия си любим, да усети сладостния трепет от постепенното загубване на себе си в другия.

*

Мария се огледа. Потоци от посетители нахлуваха в дворцовите градини и във величествената сграда отсреща. Скупчените туристи се разделяха на групи – жените тръгваха след вискокопоставена дама, а мъжете след мъжа, облечен като секретар. Следваше постановка, която пресъздаваше моменти от личния живот на Хенри, бащата на Елизабет. Така й бяха разяснили от туристическата агенция, където я обявиха за спечелила от томболата. Всяка година се разиграваше лотария измежду пътувалите през агенцията. Печелеше я един потребител на услугите и той получаваше безплатна екскурзия до чужда страна. Този път бяха организирали посещение на лондонския древен дворец.

Мария заобиколи тълпата с туристи и се шмугна сама в залите. Искаше да се полюбува на дворцовите декори. Неусетно минаваше от една зала в друга. Представи си как с всяко влизане в следващата дворцова стая, тя се превръща в придворна дама и всеки път живее различен живот. В едната всекидневна ще свири на пиано. В другата стая ще пише стиховете си, докато царското перде се полюшва и й открехва гледка към прелестните градини на двореца. Унесена в мисли, тя не обръщаше внимание на непознатия мъж, който я следеше. Той се скриваше в предходните зали, издебваше я, наблюдаваше я, снимаше я. Тя вървеше по коридорите, оградени с въженца, които възпрепятстваха нежелателното нахлуване на туристи. Оглеждаше таваните, пода и стените. Всичко я вълнуваше – ненаситната й воля за живот я тласкаше към опознаване на всяка подробност от вътрешнодворцовия пейзаж.

Мина край врата, която се хлопна. Спря и се озърна. Мъжът след нея веднага се скри зад една от колоните. Мария не го видя. Може би някой в дъното... но не, туристическата група беше твърде далеч, а нито отпред, нито отзад се виждаха музейните пазачи. Вратата хлопна отново. Мария се поколеба само миг. Тя прескочи въженцето и открехна вратата. Мъжът я последва след малко, като също се озърна наляво и надясно.

Отвътре лъхаше на застояло. Очите й се разтвориха широко, а любопитството й се разпали. Светлината от залите нахлуваше през вратата и озари призрачен огледален коридор. Да се оставеше ли да пътешества в тези забранени пространства - сърцето й вече препускаше със скоростта на изплашена чайка, сякаш предугаждаше важно събитие. Ако си го позволеше, това пътешествие щеше да има мирис, цвят и допир. То щеше да я отведе там някъде долу в света на кралските тайни. Макар Мария добре да разграничаваше въображаемия си свят от общия за всички останали, тя винаги му даваше възможност да се прояви. Този път също не направи изключение.

Онова, което я отличаваше от обикновените момичета беше фактът, че можеше да приеме онова, което предстоеше да се случи, като реално. Мария беше способна да достигне своя край в пътуването до себе си и да съхрани сили за пътя си обратно? Пророкът беше видял това преди петстотин години – Мария, младата българка, единствена носеше кралската сила в себе си.

„Сред горски игли
Те се любят сред горски игли
в планината - тревата и ручея
бавно шушнат в гората сами

а във вятъра нежно шепти
водопадната същност на случая
те се любят сред горски игли

и отидохме там аз и ти
в планината и виждаме - мъчат я
искат все да останат сами

а гората безмълвно цъфти
да приема мечтата им учат я
те се любят сред горски игли
искат все да останат сами.”

- Виланела за живота на Елизабет! Всяка сричка в него има определен ритъм. Скъпа моя, знаете ли колко трудно се пише виланела? – рече дребен грозноват шут, който завъртя един от краищата на шапката си.

- Вероятно не – отвърна Мария.

- Браво – брависимо! Тя не се страхува да си признае. Издържахте първа точка от моя тест за кралици.

- Какво?

- Все ще развалите магията с някакви си въпроси. Научете се веднъж завинаги – въпросите вредят на вашето здраве. По-добре отговаряйте.

- Кой си ти?

- Точка две – тя говори с мен без да се усъмнява в моето истинско съществуване. Брилянтна!

Мария огледа шута. Беше с гримирани очи, чиито краища бяха набраздени с дълбоки бръчки. Този шут бе на не по-малко от петстотин години! Мисълта й я проряза едновременно със своята абсурдност и достоверност. Възможно ли беше да среща шут на петстотин години? Според всички останали не, според Мария обаче...

Шутът се претърколи надолу по коридора и се скри между отраженията на шапката си в далечината. Сумракът постепенно отстъпваше място на бледа светлина.

- Точка пет, шест, седем – отекваше гласът му в далечината.

Мария го последва. Току се приближаваше към него, и той избързваше напред. Накрая стигнаха до малка стаичка.

- Това е то килията на магьосника.

- Магьосника на Елизабет, нали?

- Откъде знаеш за него?

- Знам – рече загадъчно Мария. – Всяка кралица си има магьосник.

- Хм. Ще ти кажа направо... Имаш всичко необходимо да бъдеш кралица, липсва ти само едно.

- Какво? – попита Мария така, сякаш отговорът на този въпрос би отговорил на всички останали.

- На една кралица й трябва крал.

- Ха-ха – засмя се Мария. – Ти дори си забавен, макар на пръв поглед да изглеждаш страшничко.

- Така е и в любовта, драга. Може да изглежда страшно, а може и забавно.

- Добре – продължи Мария, която се залови да разплете пъзела, в който се беше озовала. - Откъде можеш да си сигурен, че няма крал до мен? Та ти ме познаваш от няколко минути.

- Ами... ами... не мога, но не би отивало на една кралица да срещне кралят си преди да дойде в двореца. Все пак за теб има предсказание отпреди петстотин години.

- Сигурно сънувам – ощипа се Мария.

- Сигурно – повтори шутът като ехо. – Виж, драга, понякога кралят на сърцето ти изобщо не прилича на крал. Няма дълги златни одежди, нито носи корона. Аз съм тук само за да се уверя, че няма да сбъркаш.

- Да бе, точно ти ще ми помогнеш – тросна се Мария. Шутът започваше да я ядосва. Какво си въобразяваше, че й говори? Да не се мислеше за нещо между Амур и семеен терапевт?

- Ще го познаеш по едно – шутът упорито продължаваше своята пледоария, сякаш не я чуваше. – Той ще те вижда като най-прекрасната жена на света, независимо колко се променя огледалото на времето.

- Огледало на времето?

- Да, когато се оглеждаш в него – то всеки път ще те показва по-различна. Но ти ще си останеш все същата малка кралица в неговите очи.

- И как бих могла да го разпозная според твоите меко казано неясни указания? Нямам цялото време на света – подсмихна се иронично Мария – нейния начин да се измъкне от неудобството, което изпитваше.

- Много просто. Винаги гледай очите – те са единственото огледало, което може да те отразява по един и същи начин. Ако не видиш отражението си на кралица, значи кандидатът е фалшив. Горката Елизабет, ай, ай – завайка се шутът, но вместо това да натъжи Мария, то я развесели.

- Нека позная. Елизабет никога не се е видяла като кралица в нечии очи.

- Именно, скъпа, именно. Тя гледаше и гледаше и гледаше, но за всеки кандидат тя беше само онази кралица, която можеше да се види и в огледалото на времето. Ти обаче... ти си родена с друга съдба.

- Ах – засмя се искрено Мария, която забрави за колебанието си в реалното съществуване на шута. – Как искам да ти повярвам.

- Хайде, довиждане! И не забравяй да копаеш градините си – грижи се за себе си и скоро градините ти ще дадат своите плодове – заехтя гласът на шута, който се превъртя няколко пъти и мигом изчезна.

Мария се пробуди. Ярка светлина блесна в очите й. Когато отвори очи, тя ахна от изумление. Беше легнала на царската спалня, а отстрани я наблюдаваха група туристи и се подсмихваха. Веднага поруменя. Ситуацията й се стори повече от конфузна. Как се беше озовала тук? Не помнеше. Идеше й да се разплаче, но в този миг млад мъж избута хората и прескочи въжето. Той спря музейните пазачи, които се задаваха, готови да изразят възмущението си от поведението на посетителката. След това се обърна към нея и рече:

- И сега, се усмихни за снимка.

Мария инстинктивно впи очи в неговите. Те бяха тъмни и топли. Канеха я да им се довери и й смигваха закачливо. Мъжът подаде фотоапарата на един от пазачите, приближи се до Мария и застана на колене пред нея.

- Нека се престорим, че те снимаме за лотарията на туристическата агенция. Фирмата ще плати глобата за неправомерно ползване на музейно имущество. Не знам как си се озовала тук, но ще те измъкна. А сега ме погледни, все едно сме влюбени.

- Това ли каза на онези пазачи? – попита тя.

- Не само. Казах им още, че съм решил да ти направя предложение да се омъжиш за мен тук.

Все още изумена от случващото се, Мария го погледна. В ушите й отекнаха ръкоплясканията на групата туристи, но някъде зад тях тя долови ехото от думите на шута. След това чу как мъжът изрече:

- Ще се ожениш ли за мен, кралице на мечтите ми?

Новият крал на сърцето й беше нает фотограф от туристическата агенция, който трябваше да заснеме посещението на спечелилата от лотарията с рекламна цел.

Новата кралица на сърцето му в този миг би избягала, но не можеше да откъсне поглед от очите му, защото в тях туко-що различи кралската си осанка.






www.podarimiprikazka.com
www.podarimiprikazka.blogspot.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com