Лъжата и Барабанът


Имало едно време барабан, на който всеки можел да свири прекрасно. Нямало значение дали човекът бил музикант или не, изпод пръстите му се раждала такава музика, че сам не можел да повярва на ушите си.

Веднъж Акордеонът го попитал:

- Как успяваш да свириш най-прекрасната музика с всеки?

- Винаги следвам ритъма на човека, който ме бие – разсмял се Барабанът.

- А как разбираш какъв е ритъмът на човека?

- Ами... усещам го.

- А какъв е твоят ритъм? – попитал любопитният Акордеон.

Барабанът не отговорил и се замислил. Никога не му било хрумвало, че може да има собствено звучене. Решил да изпробва различни ритми, като се надявал, че ще може да чуе своя. Барабанел три дни – ту бързо, ту бавно, сменял пръчките си, но нищо не му харесвало. Пристигали различни хора и искали да свирят на него, ала когато се опитвали, този път проличавало кой може и кой не.

Скоро Барабанът се изморил. „Какво ми става?”, чудел се сам на себе си. „Откакто започнах да мисля за собствения си ритъм, загубих ритмите на другите.”

Тогава до него се приближила Лъжата.

- Как си, Барабанче? – усмихнала се лукаво тя.

- Какво искаш? – сопнал й се Барабанът, защото не обичал да разговаря с нея, досущ като всички инструменти.

- Разбрах, че вече не можеш да правиш музика.

- Не е вярно! Просто се случи нещо...

- И какво е то? – подпитала Лъжата.

- Защо да ти казвам? И без това не можеш да ми помогнеш.

- Кой знае? Аз познавам хората по-добре от теб. Вчера можеше ли да свириш?

- Да, но Акордеонът ме попита за собствения ми ритъм... – и Барабанът й разказал какво се е случило.

- Тогава трябва да пътуваш, да слушаш ритми от целия свят и все ще го намериш някъде.

- Лъжеш!

- Не лъжа. Най-добра е онази лъжа, която говори само истини.

- Глупости.

- Така е, само че ги нарежда различно.

Лъжата се разхилила и помахала на Барабана за довиждане. Щом си тръгнала, той се зачудил дали да послуша тази досадница, но като не се сетил какво друго може да стори, стегнал багажа си за път.

Обходил много земи – близки и далечни, срещнал най-различни хора, наслушал се на какви ли не ритми. Много от тях му харесали, но никой не бил точно онова, което търсил. Веднъж даже решил да си присвои ритъма на племенен вожд, който потропвал с ръце по камък. Нищо не се получило.

Накрая се отчаял и решил да се прибере у дома. Когато след дълго пътуване, стигнал до своята къща, бил толкова уморен, че веднага си легнал.

Сутринта Лъжата почукала на вратата му.

- Е, откри ли ритъма си? – провикнала се тя.

- Да – излъгал я на свой ред Барабанът и станал да отвори.

- Но ти нямаш, не разбра ли?! – разсмяла се Лъжата.

- Имам!

- Дрън-дрън. Цял живот следваш ритмите на другите, затова нямаш свой – продължила да злорадства Лъжата.

Изведнъж Барабанът грейнал, завъртял се, тупнал един път, след това втори път и накрая изсвирил игрива мелодия. Лъжата замръзнала на място. Барабанът повтарял нейния ритъм...

- Току-що върнах умението си. Благодаря ти! – затупал радостно той.

- А ритъмът – откри ли го? – изумила се Лъжата.

- Хващам звученето на другите и ги повтарям – това е моят ритъм. Там-тара-рам. Чуваш ли?

„Тоя свят друг ли е, че хората

да общуват с барабани?”,

Петър, 9 г.

„А какво е ритъм?”,

Мария, 7 г.






www.podarimiprikazka.com
www.podarimiprikazka.blogspot.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com