Вълшебното дърво


Понесла се легенда, че накрая на една гора имало вълшебно дърво. Който го отсечал, щял да стане богат, защото от него се майсторели най-хубавите шкафове, гардероби и скринове. Щом дърводелец докоснел кората му, материалът оживявал под пръстите му и сам заемал формата, която ръцете искали да му предадат.

Но който навлезел в гората, никога не се завръщал. Въпреки това натам прииждали жадни за богатство мъже - дървосекачи, дърводелци, мебелни производители. Те пресичали пътищата си, спречквали се, дебнели – всеки искал пръв да намери дървото, за да стане богат.

Тръгнал и Стоил, известен със своето усърдие предприемач, който имал собствен бизнес за производство на мебели. Съюзявал се с други търсачи, но те го изоставяли, платил и на момчета, които се събирали пред гората и предлагали услугата: „Търся дървото вместо теб”, но щом взели парите, те изчезнали и повече не ги видял.

Бродил Стоил два дни и две нощи, докато накрая се изтощил. Седнал под едно стебло и се облегнал на него. Отчаял се. По пътя си срещнал само празни обещания, лъжи, а на всичко отгоре и раздал последните си пари на измамниците. Било време да се връща у дома.

Тогава лек ветрец подухал лицето му – като милувка. Сторило му се, че тънки пръсти минават по челото му. Сепнал се. Нещо прошумоляло откъм гърба му. Дръпнал се и що да види. Стеблото на дървото, на което се облегнал,било изваяно като женско тяло. Ръцете на хубавицата били опънати нагоре с разперени клони - нейните нежни пръсти, обсипани с бели пръстени цветя по тях.

- Мислех, че спиш – рекла девойката.

- Коя си ти? – слисал се Стоил.

- Аз съм жената от вълшебното дърво. Можеш да ме отсечеш и ще станеш богат.

- Но защо си тук?

- Така израснах – земята ме поеше със соковете си, слънцето извайваше тялото ми, птиците пееха за да веселят душата ми.

Колкото повече я слушал Стоил, толкова повече се свивало сърцето му. Това била най-красивата жена, която някога бил виждал, с най-сладкия глас, с най-нежните пръсти.

Стоил се обърнал настрани, попипал брадвата си, която стояла закачена на колана му, и отново погледнал към девойката. Тя издала врата си напред сякаш за да покаже къде трябва да сече брадвата. След това затворила очи.

Стоил замахнал, а девойката продължавала да стои така в очакване.

Косите й – чудни листени коси. Цветовете й – дъхави и бели. Разтреперали се ръцете на Стоил и той отпуснал брадвата.

- Не мога – стиснал устни. – Сбогом!

Обърнал се да си ходи и тогава се случило чудо. Девойката протегнала клонестите си ръце и го обгърнала с тях. Двамата впили устни в най-сладката целувка на света. Белите цветове от короната на дървото се посипали навред, докато вече нищо не се виждало.

Настъпила тишина. Стоил не искал да се отлепи от устните й, а тя не можела да отдели поглед от сините му очи.

- А какво се случи с останалите? – попитал най-накрая Стоил.

- Земята ги поглъщаше малко преди брадвите им да докоснат кората на дървото – сега девойката се завъртяла с чисто новите си човешки крака, тяло, ръце, лице.

Стоил и горското момиче вдигнали сватба – бяла като цветята от клоните на дървото. Скоро дори щели да имат своя дъщеря. Той продължил да работи с мебели и макар все още да не бил забогатял, нито за миг не съжалил за избора си.

Веднъж, когато се разхождали в познатата гора, жена му го попитала какво го е накарало да постъпи така при първата им среща. Тогава той отговорил:

- Единственото богатство в това дърво... беше ти. Останалото мога да постигна и сам.

Дали някой ден Стоил ще печели повече с бизнеса си, не знам. Едно е сигурно – още днес, в този час и на това място, няма по-богат човек от него.




www.podarimiprikazka.com
www.podarimiprikazka.blogspot.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com