Надолу с главата



   Надявам се обикновените хора
   да имаха безграничната възможност
   да вредят на останалите,
   едва тогава те биха могли да придобият
   неограничената сила да правят добро.
       Сократ

Дора идеше от свят, в който думите не значеха нищо. Хората край нея говореха едно, а правеха друго. Най-важната причина за успешната й кариера на ръководител на екип в съдебната система не беше толкова нейната свръхвзискателност към себе си и останалите, нито дори упоритостта, с която се залавяше с новите си задачи. Успехът й не се дължеше също толкова на ентусиазма й, с който увличаше хората край себе си, нито на желанието й да им помага, понякога без самите те да са го пожелавали. Тя не подозираше това, но всъщност дължеше успеха си главно на думите. Именно с тях тя променяше света около себе си, което едновременно я опияняваше и плашеше. Думите не можеха да впечатлят никого, без той да се замисли за ужаса, който стоеше зад тяхната реалност. Но като че ли... дори човешкия живот и смъртта бяха подвластни на силата на езика. Погледнат отвън животът й изглеждаше блестящ – такъв, за какъвто някои хора дори не смееха да мечтаят. Успешна кариера, мъж, който обича, прекрасно семейство, приятели, здраве – Дора сякаш имаше всичко.

Две седмици преди рожденния й ден през месец ноември тя беше започнала да сънува кошмари. Потъваше в блато, от което не можеше да се измъкне и така всяка вечер. Събуждаше се уплашена и със сълзи на очи. Дора не знаеше на какво можеха да се дължат сънищата с блатата. Всичко в живота й беше такова, каквото го желаеше, и тя отдаде кошмарите си на стреса и умората от работата. Не беше почивала отдавна и реши да си вземе отпуск „по никое време”, както се изрази нейна колежка. Искаше да попътува, да остане сама със себе си.

Мъжът й не успя да се измъкне по това време на годината и Дора реши да иде на еднодневна екскурзия до гръцкото езеро Керкини. Беше точно прелетния период на птиците и там щеше да бъде красиво и спокойно.

Купи си билет за автобус и беше една от първите, които се настаниха в него рано сутринта в деня на отпътуването. В програмата се включваше разходка с туристическо корабче и свободни часове край езерото. По пътя до там Дора спа и отново сънува как потъва в блато. Тези сънища бяха започнали да й дотягат. Ако имаше нещо да се случва, нека се случваше.

Пристигнаха на мястото малко преди обяд. Слънцето напичаше върху водата и раздаваше щедро от наситените си отблясъци. Стотици птици се къпеха в езерото, а други прелитаха над него. Туристите край нея наизвадиха фотоапаратите си и започнаха да снимат още преди да са се качили на корабчето.

Дора се поогледа, изщрака две-три снимки и се насочи към плавателния съд, който вече очакваше туристите. Настани се в единия край на корабчето, а след малко взеха да се товарят и останалите, като през цялото време говореха шумно и залитаха. Моторът запали и корабът, който сякаш беше хлътнал във водата заради големия си товар, запърпори.

Известно време навлизаха в езерото, а птиците продължаваха да пърхат край тях. След това спряха корабчето и оставиха туристите да се насладят на вълшебната гледка. От страната на Дора доплува черен корморан, който я гледаше с малките си тъмни очи. Те бяха толкова дълбоки, че Дора не искаше да отмести погледа си от тях. Скоро осъзна, че нещо нередно се случваше. Тя не само искаше да гледа корморана, тя наистина не можеше да отмести очи от него. Наклони се и протегна ръка към него, корморанът се поотдръпна. Дора стана и се наведе през борда, без да откъсва поглед от очите на черната птица – отново не успя да го стигне. Опита се да седне, но залитна и, преди да се усети, цопна във водата. Викна за помощ, а хората от лодката се засуетиха и развикаха. Водата беше леденостудена.

Краката й изтръпнаха, а нещо я затегли със светкавична бързина надолу. Тя се опита да види какво е и сред отлитащите мехурчета във водата видя корморана. Той беше захванал връзките на маратонките й с ноктите си и размахваше с крилата си, които сега му служеха за гмуркане.

Стигнаха дъното на езерото, а на Дора и за миг не й мина през ума, че се намира в опасност. Всичко, колкото и странно да беше, някак й се струваше в реда на нещата. Сякаш винаги е познавала дъното на това езеро, в което потъваше, и сега отново се завръщаше там след живот на повърхността. Единствено й се сториха странни мислите й – съвсем непознати в предишното й организирано и напрегнато ежедневие.

Краката й потънаха в пясъка, а после и тя самата. Когато главата й се покри съвсем, я заля необичайна светлина от безбройните отблясъци на песъчинките. На такава дълбочина, на каквато тя вероятно се намираше, не достигаше слънчев лъч, но съвсем необичайно за Дора, тя дори не се стресна при тази мисъл.

Когато светлината се приглуши, Дора видя огледално изписани букви: „НАДОЛУ С ГЛАВАТА”, които освен това отразяваха и самата нея. Това беше първото нещо, което я изплаши. Тя стоеше върху косата си, а краката й се разхождаха свободно във въздуха. Дора се ощипа с надеждата да се събуди от поредния кошмар, който смяташе, че сънува тази седмица. Но това не се случваше и не се случваше.

С учудване установи, че може да ходи с помощта на кичурите от косата си, досущ както правеха октоподите с пипалата си. Не след дълго към нея се приближаха двама мъже, които се придвижваха по същия начин като нея. Те я хванаха за ръцете и я понесоха нанякъде. Дора се опита да говори с тях, но дума не можеше да излезе от устата й. Тук думите нямаха никаква власт просто защото не можеха да се произнесат под вода. За първи път Дора осъзна колко много разчита на своите думи – без тях тя се чувстваше съвсем беззащитна.

Пристигнаха до пясъчна постройка, чиято основа беше триъгълна, а покрива й правоъгълник. Изглеждаше така все едно беше къща, обърната наопаки. Триъгълната врата в основата се отвори и мъжете захвърлиха Дора вътре. След това затръшнаха вратата след нея.

Вътре имаше други изплашени хора като Дора, които се опитваха да се обърнат наобратно и да застанат на краката си. Това я накара да мисли, че те също идват от горната земя, онази над повърхността на езерото. Една девойка помагаше на друга да разплете косите си, за да може да се движи из тясната килия. В дъното имаше мъж, който дълбаеше в пясъка, като вероятно се надяваше да се измъкне от пясъчния затвор. Дора искаше да ги попита от колко време са там, но не знаеше как. Тук тя трябваше да се научи да общува с хората без думи – да наблюдава мимиките им, израженията на лицата им, нещата които правеха и не правеха. Бяха изминали няколко седмици, в които всички затворници се грижеха един за друг. Само два пъти на ден триъгълната врата се отваряше и оттам им подаваха табли с храна. Това беше основно риба и раци, които бяха залепени за обратната страна на таблата. Един ден мъжът, който се беше опитвал да издълбае дупка в пясъка, удари таблата на езерният надзирател, зашемети го и избяга. Но двете девойки и Дора останаха в затвора – те не смееха да пристъпят навън, защото се страхуваха, че ако ги уловяха повторно, щеше да им се случи нещо още по-лошо. Изминаха още няколко седмици и с всеки изминал ден Дора усещаше, че не можеше да продължава повече така. Тя се стараеше да се грижи за девойките, както те за нея, но вече бе намислила да избяга. Но тук, при едно от посещенията на пазача, тя го примами да влезе вътре все едно искаше да му покаже нещо. Направи знак на девойките да избягат с нея през отворената врата, но те поклатиха глави отрицателно. Тогава Дора с разтуптяно сърце се изхлузи навън, а пазачът се втурна след нея. Тя се поколеба само миг дали да затвори вратата. И за първи път през живота си взе решение, от което можеше да се срамува. Вратата се хлопна, тя завъртя ключа и въздъхна. Сигурно дълго щеше да съжалява за постъпката си – тези трима души може би щяха да умрат там, но можеше ли да остане завинаги там?! Помисли си: „Този затвор напускат само онези, които съберат смелост да бъдат лоши.”

Тръгна да броди из езерната шир. Срещаше всякакви чудновати езерни създания. Мина край едно минидърво и се опита да го погали, но изведнъж то се размърда и отплува. Видя много подводни тунели, малки и големи риби. Някои се движеха на стада, а други бродеха сами. Навсякъде имаше хора, които ходеха с помощта на косите си като нея, смееха се, танцуваха или си почиваха върху пясъка. Скоро стигна до останките от потънал кораб, който езерните създания пребоядисваха. Един езерен човек изписваше с пясъчните си бои върху корпуса на кораба следното: „УЧИЛИЩЕ ЗА УЯЗВИМОСТ”. Ако можеше да разговаря с някого, Дора вероятно веднага би го попитала какво означава това. Но откакто беше в езерото, тя се променяше с всеки изминат ден. Този необичаен свят без думи, в който беше попаднала, беше толкова различен от познатия й, че сякаш пропиваше в нея и тя вече не беше същата жена. Нямаше нужда да пита когото и да било. Трябваше й малко време да разгледа кораба, за да разбере, че иска да влезе вътре. Щом се насочи към палубата, която беше от долната страна на кораба, езерните създания й направиха път и тя стъпи върху нея. Там бяха наредени странни столове за коса с безбройни миниатюрни каналчета, насочени към палубата. Върху тях хората и езерните създания поставяха главите си, а столовете сами променяха формата си, така че да може всяко косъмче да влезе в съответното каналче. Дора се приближи до един такъв стол и постави главата си върху него. Няколко секунди по-късно тя установи, че това е най-удобния стол, който някога беше използвала. Скоро се появи и учителят по уязвимост. Той представляваше красив мъж с тъмнокестенява коса, който размахваше краката си във въздуха като краища на ножица. Дора се чудеше как ли щеше да протече една лекция без думи – нещо нечувано в света на надезерните хора.

Учителят направи знак на двама от езерните обитатели да се приближат – единият изглеждаше по-дребен и плашлив, а другият - по-едър и уверен. Те с неохота напуснаха удобните си столове и се изправиха отпред. След това учителят помогна на по-едрият мъж да свие ръцете си в знак на молитва към по-дребния. Трябваше да стоят така в продължение на цял час и да се гледат в очите. Накрая едрият мъж изкриви лице и започна да плаче – може би никога не беше молил никого за помощ, може би никога не се беше чувствал така уязвим както сега, а може би никога не беше посмял да се довери на по-слабите от него. По-късно той нарисува върху пясъка картината на своя живот – беше помагал на хората край себе си, отгледал сам децата си и погребал сам родителите си. Сам самичък, той се беше страхувал от хората, които най-вероятно щяха да му откажат подкрепата си. А сега трябваше да стои на колене пред този дребосък и да го умолява, без дори да знае за какво. След като урокът привърши, лицето на едрия мъж се успокои и за всички беше видимо как по него се изписа щастие. Днес, когато може би за първи път беше помолил за помощ, той не се чувстваше самотен, както през целия си живот досега.

Дора се стресна и изплаши от това внезапно негово щастие. Нима в уязвимостта можеше да се крие радост? Тя винаги беше търсила щастието в добрините, които се стараеше да прави на хората. Беше се грижила за любимите си, за приятелите си, дори за колегите си, но вечер, когато навлизаше в света на сънищата, тя се чувстваше толкова самотна и потъваше ли... потъваше в блатото на собствения си ужас, без да посмее да извика за помощ.

Малко й трябваше да напусне кораба и да отплува в още по-големите дълбини на езерото. Но факта, че така упорито се съпротивляваше да остане тук, беше причината, която я накара да го направи. Щом не искаше да се почувства уязвима като едрия мъж, най-вероятно трябваше да го изпита. Затова с неимоверни усилия на волята си, тя успя да се задържи в кораба. В следващите дни наблюдаваше какво се случваше с всеки от участниците, които учителят искаше да предразположи по различни начини. Крайната му цел изглежда беше да накара учениците си да се доверят на някого, пък било и той по-слаб от самите тях.

Дойде и нейният ред. Един ден учителят я извика отпред. След това избра един от слушателите, който й беше станал неприятен от самото начало на посещенията й. Това беше езерен човек, който не спираше да си бърка в носа, никога не внимаваше в това, което се случваше, и Дора се чудеше какво изобщо прави в училището за уязвимост. Човекът взе стола й и се настани върху него. След това двамата трябваше да построят замък от водорасли, но вместо да се залови за работа, човекът продължи да си стои и наблюдава как Дора се мъчи да го направи сама. Тя се опита да го сгълчи, забравила, че думите не важаха в подводния свят, но той само се подсмихна и й се изплези. След няколко часа замъкът не беше построен и учителят им даде да разберат, че ще ги изгони и двамата от училището. Изтощена и разочарована, Дора реши да направи усилие сама да се справи със замъка. Тя обърна гръб на езерния си съотборник и започна сама да преплита водораслите. Но те продължаваха да се разплитат. Не можеше да промени този мързеланко за няколко часа. Беше се настанил върху стола й най-нагло и заради него щяха да изхвърлят и двама им. Тогава изведнъж я озари идея. Можеше да омотае водораслите около него – тогава и той щеше да стои на мястото си, и кулата щеше да се построи. Тя започна да го прави, а езерният човек не помръдваше. Омотаването му харесваше, той даже се разположи още по-удобно в стола си.

Накрая Дора изпълни сама задачата си, но вместо всички да ръкопляскат на нея, те се покланяха на мързеливеца. „Що за наглост?”, мислеше си тя ядосано. „Та той не си помръдна пръста. Ако не бях аз...” Но после учителят я хвана за ръката и я помилва. Ядът й веднага стихна и тя усети благодарност към езерния човек. Да, тя беше свършила работата сама, без да успее да повлияе на този мързеланко ни най-малко. Но трябваше да се признае, че да стоиш омотан във водорасли не беше работа за всеки. Още по-малко пък за нея самата. Ако беше принудила този човек да строят замъка двамата, все още нямаше да са стигнали доникъде. Беше разчитала на неговата неподвижност, беше получила неговата помощ и я беше приела. Беше се почувствала уязвима, защото мъжът можеше да не пожелае дори да стои неподвижно. Но въпреки това беше открила пътя към успеха: не да се бориш, а да приемеш.

Езерният човек й смигна, сякаш разбрал какво се случваше в душата й в този миг и вместо това да я ядоса допълнително, Дора му се усмихна.

На следващия ден Дора напусна училището за уязвимост с почетна диплома, попълнена с пясъчни знаци. Тази диплома може би нямаше да й послужи за нищо, но тя се чувстваше толкова лека и щастлива, както никога преди. Изхвърли я. „В слабостта на хората се крие истинската им сила.”, помисли си.

После продължи да се движи по езерното дъно върху косите си. Мислеше си как никога не би разчитала на косата си, но ето че това беше единственото средство за придвижване тук. Трябваше, трябваше да се обръща към слабостите си за помощ. А все се опитваше да ги забрави, да ги потули.

Така неусетно пристигна до огромна подводна врата, върху която пишеше: „КЪМ ГОРНАТА ЗЕМЯ” с пясъчни букви обърнати надолу. Пред вратата бяха наредени хора, като всеки от тях рисуваше върху пясъка своите тъжни истории. Тези, които успяваха да нарисуват раните си, биваха допускани през вратата, а другите - не.

Дора изведнъж почувства колко много й липсваха любимите й хора – съпруга й сигурно тъжеше за нея, а майка й, милата й майчица, вероятно се беше съсипала от мъка по изчезналата си дъщеря. Искаше да ги види отново, да ги прегърне. Замисли се за раните си – дали би могла да ги нарисува. Ако можеше някой друг да го направи, би било толкова по-лесно. Нареди се на опашката и зачака своя ред. Забеляза, че на онези, които искаха да покажат нещо, но не знаеха какво – омотаваха ръцете с искрящо водорасло и то само ги насочваше към пясъчното дъно, където да нарисуват болката си.

Дора никога не беше по-изплашена по време на пътуването си, отколкото сега. Значи не можеше да се измъкне току така. Зъбите й затракаха от уплаха, а косата й настръхна. Защо се плашеше толкова – та тя нямаше рани, за които да не знаеше. Щом се приближи, протегна пръст, за да нарисува своята рисунка в пясъка, но светещото водорасло само се обви около ръката й.

Мислите нахлуха като ураган в главата й. Да, тя крачеше сама в океана на живота и убеждаваше всички, че този океан е до колене, но никога не показваше кървящите си стъпала, разранени от подводните камъни. Тя не можеше да чурулика в ухото на любимия си, но без да иска запяваше заедно с радиото, когато от там се разнасяше романтична песен. Винаги би насърчила някого да сподели страховете си с нея, винаги би предложила помощта си, но никога, дори с цената на хиляди забити игли в тялото си, не би признала, че и тя има нужда от същото. Тя би разказвала навред как хората трябва да се държат отговорно и как трябва да се стараят да се усъвършенстват на всяка цена, но когато се будеше нощем от кошмарите си, единственото, което искаше да почувства, бе свободатата – там където можеше просто да се наслаждава живота и където не би изисквала нищо от себе си. Дора покоряваше нови и нови хоризонти в работата си. Ако можеше да го стори, би вършела всичко вместо другите, но когато пиеше кафето си и за миг се отнасяше, тя си представяше как е сгушена на дивана с любимия и по цял ден не правят нищо. Нейната сила, онази на която най-много разчиташе, онази, която я отличаваше от останалите, всъщност стъпваше върху безсилието й да бъде обикновена жена.

Днес, докато неусетно рисуваше раните си върху пясъка, тя за първи път се почувства като другите и със сълзи на очи си каза, че нямаше нужда от нищо повече.

Кротки вълни разсеяха рисунката й – никой нямаше да я види. Вратата към горната земя се отвори, тя отново видя черния корморан, който я захвана с ноктите си и и заплува нагоре. Почувства студенината на водата, сякаш досега не е била в нея. Секунда преди да излезе на повърхността тя видя отражението си. Това вътрешно огледало, огледалото от долната страна на езерната повърхност показваше двете й лица – едното под водата и другото – от горната страна. Отраженията се приближаваха едно към друго, като точно преди корморанът да я изведе на въздух, се сляха.

Към нея заплуваха спасители с пояс, слънцето над главата й се завъртя и тя се отпусна в ръцете им.

Събуди се у дома след няколко дена, а до леглото й стоеше съпругът й. Дора протегна ръце към него, целуна го и отново се отпусна върху леглото.

- Обичам те – рече тя, като се наслади с цяло сърце на думите си, които не беше чувала от доста време насам.

Вече можеше да прави, каквото си поиска и затова... реши първо да си почине от собствените си затвори и пътешествия, от самата себе си. Тя се усмихна едва доловимо и отново затвори очи. Кошмарът с блатото не се появи никога вече.






www.podarimiprikazka.com
www.podarimiprikazka.blogspot.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com