Из пътешествието на една одиторка


Всичко започна с тъй странната водеща на йога упражненията, която бяха наели от отдела по „Човешки ресурси” във фирмата на Мая. Жената трябваше да идва един път седмично в офиса и да провежда занятия по йога за желаещите, като целта беше тимът да се сплоти. Това беше едно малко ексцентрично решение на шефа, но със сигурност се оказа най-блестящото в иначе не тъй бляскавата му кариера на мениджър от средно ниво. Мая се записа веднага – първо защото искаше да се раздвижи, а от доста време не тренираше нищо, и второ, защото обедите с колегите й бяха доскучали.

Още при първото занятие инструкторката й направи странно впечатление. Имаше нещо особено в тази жена, която попипваше главата си, докато правеше упражненията. Веднъж косата й се наклони на една страна и Мая разбра, че тя носеше перука. Вероятно бе плешива или болна от нещо.

В началото и в края на всяко занятие се провеждаше медитация, по времето на която инструкторката говореше за вселената, за тялото и за позитивните усещания. Думите й идваха малко в повече на Мая, като се имаше предвид, че никога досега не беше правила нещо подобно.

Първите няколко пъти не се случи нищо необичайно. Просто се отпускаше и следваше гласа на инструкторката. Дебелата й сребърна гривна подрънкваше приспивно в обедната тишина. Прозорецът беше полуотворен и слънцето пръскаше щедро лъчите си вътре. Мая усещаше топлината от лъчите, чуваше въздуха, който се движеше. Започваше да й харесва. Но ето какво стана веднъж:

- И сега си представете, че тялото ви изпълва стаята, след това България, Европа. Тялото ви е цялата планета, после съдържа звездите, тъмнината и всичко в себе си – нареждаше в топлия обед йога инструкторката.

Участниците бяха седнали с кръстосани крака. Мая, която беше ниска и слаба, сега сякаш се беше смалила още повече. Тя се отдаде на гласа и постепенно забрави за офиса, за себе си и за всичко останало.

Когато отвори очи, навън беше притъмняло. Обърна се към колегите си. Всички продължаваха да седят в една и съща поза, необичайно вцепенени. Мая се зачуди какво се случва и стана. Никой не помръдваше. Тя излезе през вратата. Заля я сивкава светлина, като по време на лунно затъмнение. Нито бе светло, нито тъмно. Навън колите не се движеха, хората също бяха застинали все едно някой е спрял кадъра на филма им.

Измежду вкаменените улици и минувачи срещу нея се зададоха двама попа, единият - облечен в дълга бяла дреха, а другият – в черно. Брадите им бяха прошарени, а върху носовете си носеха очила.

- Намира се в един от спомените си – рече Белият и посочи към нея.

- Това не е неин спомен, братко.

- Спомените са представи за обекти, които са изчистени от несъществени признаци. Те пазят само важното и са дълбоко свързани с емоциите. Казвам ти, това е неин спомен.

- Глупости! – промълви не много отчетливо Черният. Сега Мая забеляза, че той беше с по-дълга коса от другия и я беше вързал с черен ластик.

- Нарича се паметова халюцинация. Случва се понякога по време на медитация.

- Имаш грешка, да знаеш. Няма начин тя да идва при нас по линия на спомена си.

- Това е спомен от преди тя да се помни – загуби търпение Белият.

- Но тук изобщо не е място за нея!

- Напротив. Предлагам да не губим време и да я заведем направо при Богините.

- Но тя е простосмъртна! – възмути се отново Черният.

- И като е простосмъртна, какво толкова!

- Простосмъртните нямат право да виждат Богините – знаеш добре.

- Тя няма да си тръгне оттук, докато не свърши работата си.

- Искаш да кажеш, че колкото по-рано я фъшкираме, толкова по-добре – разхили се злорадо Черният.

- Изобщо не исках да кажа това! – повиши тон отново Белият поп.

- Аз съм тук! - викна най-сетне Мая, която до този момент ги гледаше със зяпнала уста, без да може да проумее какво се случваше. – Моля да ми обясните!

Белият поп се обърна към нея и с цялото си достолепие свали бялата си попска шапка, поклони се до земята, а после метна кепето върху главата на един вкаменен минувач. Черният поп пък изгледа Мая от горе до долу и скръсти ръце.

- За какво си дошла? – рече той, а мустаците му се раздвижиха.

- Откъде да знам! Бях на йога, започнах да медитирам, да слушам какво говори онази жена с перуката и след това изведнъж всичко притъмня. Когато отворих очи....

- Стооооп. Много дърдориш! – разкриви устни Черният поп.

- Виждам, че си притеснена – протегна ръка Белия поп, все едно можеше да спре думите на приятеля си по този начин. - Успокой се сега. Всичко ще ти обясня – рече Белият поп.

- Нищо няма да й обясняваш, да я водим направо.

Белият отвори уста, вероятно за да направи забележка на побратимия си, че именно той самият преди малко не искаше да я заведат при Богините. Но се ограничи да се усмихне, тъй като счете, че подобен род заяждане не е в стила на един Бял поп.

Двамата хванаха под ръце изплашената Мая и я поведоха по улицата. Димът от ауспусите на колите беше застинал, лицата на хората, хвърчаща във въздуха найлонова торбичка – всичко без тях самите. Те минаваха край минувачите и ги оглеждаха с любопитство. Не след дълго се озоваха пред огромни сиви порти. Мая не си спомняше те да се намираха на улицата, където беше офисът на фирмата й.

Портите се отвориха сами и пред тримата се откри широка зелена градина. В средата й на три отделни трона стояха три огромни жени. Те бяха доста по-високи от двуетажни кооперации, а косите им стигаха до земята.

- Трябва да разгадаеш защо си тук – рече Черният поп.

- Как? – промълви неуверено Мая.

- Задавай им въпроси. Това са трите Богини, които... – заобяснява Белият поп със, стори се на Мая, загриженост в гласа.

- Е, ти още малко и ще й кажеш всичко! – включи се Черният поп със съжалението на дете, на което му отнемат играчката.

- А защо трябва да разгадавам подобно нещо?

- Тя е одитор – махна пренебрежително с ръка Черният поп. - Няма да спре да задава въпроси и ще проверява всичко отново и отново.

- Нека запазим достойнството си – намеси се Белият. – Мая, моля те, постарай се. Ако разгадаеш загадката, ще можеш да се върнеш обратно. В противен случай ще останеш тук завинаги.

- Но... аз имам човек, когото обичам. Името му е Апостол, знаете ли?! Родителите ми, потърсете ги, казват се Николай и Росица... или по-добре не - направо братовчед ми... той ми е като брат.

- Стига, стига!

- Това е, защото е наистина уплашена – спря се Белият поп малко преди Черният да го измъкне навън. Двамата се обърнаха към Мая и произнесоха в един глас: – И помни, разгадаеш ли загадката, ще те отведем обратно у дома.

Вратите се затвориха след тях и всичко утихна. Мая се огледа. Тук тревата се движеше, но всеки стрък в своя посока. Трите богини я гледаха от висината на троновете си. Краката им бяха големи като улични стълбове, а очите им – огледални. В тях Мая можеше да се огледа в цял ръст и сама да види колко беше пребледняла.

- Коя си ти? – рече тя предпазливо на първата.

Едва сега Мая забеляза, че Богинята имаше руса коса, миловидно лице, но пък държеше лък в едната си ръка. Докато изчакваше отговора й, Мая се поуспокои. Отново се огледа в очите й – сега освен че се чувстваше, и изглеждаше малко по-добре.

- Аз стрелям право в целта, защото за мен целта е най-важното.

- И какво стреляш?

- Попитай ме знам ли нещо за теб.

- Хм, добре. И... знаеш ли нещо за мен? – каза Мая, която отпусна единия си крак от коляното надолу, за да подчертае колко много не беше съгласна, че Богинята знае нещо за нея.

- Да. Била си студентка в продължение на една година в Холандия. За първи път далеч от семейството. Там се научи да бъдеш самостоятелна.

Коленете на Мая се подкосиха. Тя не очакваше някой да знае такива подробности от личния й живот. Огледа се отново в огледалните очи на богинята.

- Откъде знаеш? Това... това е невъзможно.

- Като гледам какви въпроси задаваш, скоро няма да се измъкнеш оттук – рече Богинята и се усмихна към останалите.

- Знаете ли, това е откачено! – викна Мая и се учуди сама от смелостта си да се ядоса. – И... и... глупаво. Пуснали сте тук някакви попове да ме водят, играете си с мен. За какви се мислите?

- За Богини! – очите на Русата богиня се присвиха и Мая видя изкривено собственото си отражение в тях.

Изведнъж Мая си спомни всички случаи, в които помагаше на хората край себе си. Сети се и за Апостол, и за неприятната история с онова момиче. Спомни си колко много я заболя, когато се разделиха заради нея. И как тогава отново намери сили да застане зад любимия в миг, когато той дори не съзнаваше колко много се нуждае от нея. Това не можеше да бъде същата тя – да вика така... от безпомощност. Струваше й се, че е на крачка от лудостта.

- Така ми харесваш повече – намеси се Богинята, която стоеше по средата. Тя беше с гарвановочерна коса, а лицето й беше като от стомана. Очите й бяха тъмни и тя ги въртеше във всички посоки. Беше облечена с жълта пола на червени точки и яркосини маратонки. Самата екстравагантност.

- Ти пък коя си? – тросна се Мая, която се окуражи от нелепия вид на богинята. Очевидно тези създания, каквито и да бяха те, ако ще и само нейна приумица, нямаше да й сторят нищо лошо.

Мая постави пръст върху лицето си и помисли. След малко се приближи до нея и започна да се катери по крака й.

- Какво?! – кресна богинята. – Как смееш!

Но Мая упорито продължаваше да се катери по крака. Богинята разлюля Мая във въздуха.

- Мога да те убия, ако поискам!

- Давай-й – Мая се потеше от усилието си да се задържи върху прасеца на богинята. Тя се залавяше за всеки косъм по крака й и продължаваше да се катери нагоре.

Мая беше стигнала почти до врата й, когато богинята я хвана в огромната си длан и я поднесе близо до очите си.

- Не можеш с мен, не можеш и без мен. Не ме познаваш и ме познаваш много добре.

- Добре, предавам се – рече внезапно Мая. – Не знам как да постъпя. Твърде трудно е за мен да разгадая загадката.

- Страх ли те е? – попита Богинята, а огледалните й очи потъмняха още повече.

- Да – призна Мая.

- Значи не ми трябваш. Да те хвърля ли или не? Това се чудя само.

Мая погледна надолу. Беше високо около петнайсеттина метра. Ако Богинята решеше да я хвърли, Мая щеше да се размаже на земята. Тогава към нея се пресегна третата богиня, Червенокосата.

- Аз ти прощавам, че не зададе първо въпросите си към мен – взе я тя от дланта на съседката си. - Ела, ще си починеш и ще започнеш наново.

- Може би трябва да позная имената ви... поповете бяха казали, че съм тук, за да отгатна защо съм тук.

- Добре започваш, но не е достатъчно. Разбери повече за себе си, каква игра играем и ще се завърнеш обратно.

- Ти си добра – промълви Мая. – Как ли може да се наричаш?

Мая не помнеше да беше говорила още с третата Богиня. Тя се събуди в дланта й. Богинята я беше завила с малкия си пръст и беше поставила главата й върху една от възглавничките на пръста си. Стори й се, че спа цяла вечност и когато се събуди, сякаш никой още не забелязваше това.

Русата превръзваше крачето на заек и го галеше по ушите. Червенокосата беше протегнала ръце нагоре и разгонваше облаците. Чернокосата пък присвиваше едното си око, прецелваше се и хвърляше стрела.

Мая местеше поглед от едната на другата богиня и недоумяваше. Сега когато се беше наспала, можеше да мисли по-трезво. Би трябвало Русата да се държи като Чернокосата, а Чернокосата като Червенокосата.

В миг иззад оградата блесна изгрева и облаците се разпръснаха. Богините насочиха огледалните си очи към Мая. Те моментално се преобразиха. Русата хвърли заека и грабна лъка, за да се прицели в него. В суматохата Чернокосата не знаеше къде да дене ръцете си. Тя разтръска косите си назад и те покриха небето с тъмни облаци. Червенокосата пък се протегна напред, ръката й се удължи и тя грабна заекът.

- Отгатнах! – викна Мая. – Играта... е всяка да се държи като съседната на нея.

Богините впериха в нея огромните си очи. Мая можеше да се огледа в цели шест огледала.

- Ех – въздъхна ядно Червенокосата.

- Чудя се, дали, след като разпозна малката ни игра – можеш да ни назовеш. Ей така, да познаеш как се наричаме. Стреляй направо! – рече Чернокосата.

- Оставете я! Нека не измъчваме горкото дете.

- Ти мълчи! – ехна гръмовният глас на Червенокосата. - Няма все теб да слушаме. Да помогнем на този, да помогнем на онзи.

- Важното е, че Мая свърши половината от това, за което беше дошла! – намеси се Русата с най-милия си глас.

- Хайде да я водим в залата – стана Чернокосата.

- Да, мисля, че е време за това – закима Русата, която сякаш много разчиташе на това, за да придвижи Мая напред.

- Имаш един ден в залата да познаеш защо си тук. Ако дотогава не го сториш, ще останеш завинаги с нас. Никога няма да видиш Апостол, никога няма да видиш родителите си, никога няма да се завърнеш у дома.

- Каква е тази зала? – попита плахо Мая.

- Там... там... – започна Русата, но другите две запушиха устата й.

Богините станаха от троновете си и внезапно ръстът им се смали. Сега и трите бяха не по-високи от метър и седемдесет. Чернокосата й посочи пътя към пространната постройка, която се намираше зад тях и всички се запътиха натам.

Помещението вътре беше сумрачно, а от прозорците струеше сивкава светлина, досущ като онази след излизането на Мая от офиса.

В дъното висеше тежко старинно огледало. Мая се подвууми какво точно да стори. Дали да потърси врата зад него. А кой знае, можеше да искат да го счупи.

- Какво точно трябва да направя?

- Да се огледаш – побърза да отговори Чернокосата.

На Мая това й се стори безобидно изпитание. Тя смело го приближи и се погледна. Беше си същата. Не беше се променила много. Косата й беше все така кестенява, очите все така дълбоко кафеви. Но изражението на лицето й – то беше много различно. Стори й се, че е малко изморена и някак... по-пораснала. Сякаш вече знаеше всичко, което трябваше да знае, и можеше всичко, което трябваше да може.

- Наближава рождения ти ден – рече Русата. – Време за равносметка, за вглеждане.

- Какво виждаш? Кого виждаш? – викна Червенокосата.

- Себе си. Кого другиго.

- Точно това е целта – включи се и Чернокосата.

- Ще млъкнете ли?! – каза тихо Мая и с непозната увереност в себе си. – Пречите ми да мисля.

- Брей... порасна й работата. Вчера едва надигаше глава, сега вече командва – рече Червенокосата.

Мая тръгна към друг край на залата, като за миг забрави за Богините. Там нещо се случваше, но не беше ясно какво, тъй като беше доста далеч. Нещо голямо върху пода се движеше. Докато вървеше, Мая осъзна, че вече нямаше нужда от напътствията на Богините. Тя стъпваше и дишаше дълбоко. Така неусетно стигна до другия край.

Там имаше хора, скупчени един до друг, а ръцете им бяха оковани. От групата се носеше непоносима воня, лицата на хората бяха мръсни, а дрехите им изпокъсани. Мая се втурна да им помага, като мислеше да развърже ръцете им. Но те не бяха вързани, а оковани във вериги. Тя се засуети и взе да моли Богините за помощ.

- Времето ти изтича, вече е обяд – рече Червенокосата и потри ръце. Тъмните й очи, досущ като тези на Мая, светнаха.

- Трябва да измислиш какво да правиш – додаде Русата и закърши китки.

- Просто направи нещо. Бързай! – грабна я за раменете Чернокосата.

Мая погледна хората, след това обърна поглед към третия край на залата. Нищо не можеше да види оттук. Трябваше да се приближи. Реши да пробяга разстоянието до там, да види набързо какво се случва и да се върне обратно. Затича се. С всяка крачка се изморяваше все повече. От време на време спираше да си почине и пак продължаваше. Постепенно разбираше, че нямаше да има време. Да, можеше да опита да помогне на тези хора, но в този случай се страхуваше да остане завинаги в света на Богините. Трябваше да избира между това дали да се погрижи за себе си или за другите.

Изведнъж осъзна – можеше да помогне на всички по един единствен уникален начин – и това беше да бъде своето уникално себе си. Спасяването наред можеха да правят само богините, а Мая дори не искаше да бъде една от тях. Да си богиня беше толкова скучно. Винаги се знаеше какво ще кажеш, какво ще направиш. Всъщност, сега като се замислеше, Мая вече не смяташе своята нерешителност за недостатък. Да се колебаееш сега й се струваше вълнуващо – до последно не знаеше коя от многобройните възможности, които й се предоставят, щеше да избере. Да се колебае бе да избира, а да избира беше толкова човешко!

Когато пристигна до третото си изпитание, Мая съвсем не беше толкова уморена, колкото в началото. Тя вече можеше да вижда себе си, знаеше какво може да пропусне, но все още не й беше ясно какво следваше.

Там видя стъклена снежна топка колкото ръста й. Вгледа се вътре. Предметите и хората се движеха забавено. Снежни власинки се сипеха от тавана. Мая се вгледа по-съсредоточено. Вътре, вътре... сякаш се намираше умален целият й свят. Там Апостол работеше на компютъра си. Мая се разтропа по стъклените стени на топката, но той не я забелязваше. Тя биеше с юмруци с такова настървение, че можеше да се каже, че сега у нея нямаше нищо общо с онова спокойно, тихо и уравновесено момиче, което беше преди.

Сега тя знаеше много добре какво искаше - да влезе в малката стъклена топка и да не излиза никога повече. Там, при нейното момче, в нейния свят, където всичко й беше познато.

Мая думкаше по стъклените стени, докато ръцете й не се разраниха. Накрая тя, останала без сили, се свлече и се разплака. Колко много искаше да бъде силна като всяка една от богините! Да може да прави каквото си поиска. Да може да прави каквото се налага. Да може да прави всичко – да се ядосва като Червенокосата и да разрушава стъклените топки, в които е затворен всеки неин свят. Искаше да може да спасява всички по пътя си – досущ като Русата богиня. И как изобщо би могла да живее без Чернокосата - ако не знаеше в какво се цели, къде трябва да отиде и какво трябва да направи, за да бъде себе си.

И тогава, докато гледаше през сълзи разранените си ръце, тя проумя. Проумя с целия си ум, с цялото си сърце защо беше дошла тук.

Мая беше всяка една от богините и нито една същевременно. Тя ги съдържаше в себе си, тя беше и трите едновременно. Едни тя познаваше, други не чак толкова, но беше сигурно, че ги носеше дълбоко в същината си. Можеше да развие всяка от тях толкова, колкото поиска, и можеше да забрави всички. Макар и безсилна по човешки, тя беше всесилна по божествен начин.

Дори богините не можеха да правят така! Те се имитираха една друга, но веднага щом никой не ги наблюдаваше, се връщаха в себе си и бяха отново само онова, което винаги са били... и нищо повече.

Мая избърса очите си с опакото на ръката си и погледна към богините, които очакваше да види. Но вместо тях, там стояха Белия и Черния поп – единия с по-дълга опашка от другия, с прошарени бради и очила на носа. Мая плъзна поглед по дрехите им. Сега те бяха разноцветни и съдържаха всички цветове, за които би могло да се досети човешкото око.

- Как си? – рече Белият поп, не защото беше бял, а защото Мая така го наричаше.

- Не как е, а как не е. Бас ловя, че в момента е много объркана – включи се Черният.

- Объркана, едва ли?! Според мен е съвсем наясно. След среща с богините няма как.

- Да, но всичко й е разхвърляно – в душата, в сърцето, в ума.

- В разхвърляното няма нищо толкова страшно. Да си разхвърлян, означава нещата да се случват, вътрешните пътешествия да се пътешестват, хората да се променят. А какво по-хубаво от това?! – извиси възторжен глас Белия поп.

- Хей, аз съм тук – усмихна се Мая с най-широката усмивка, на която беше способна. Двамата попа й бяха станали симпатични с препирните си, в които говореха за самата нея, но така все едно я нямаше. – Ще ме отведете ли у дома?

- Леле, колко е сигурна, че е приключила тук! Нищо общо с онова плахо и неуверено момиче в началото.

- Ами! Пак съм си същата, само дето знам за богините в себе си – рече Мая.

- Имаш хубава усмивка – заплесна се по нея Белия поп.

- Недей, че гаджето й я чака в офиса и ако те чуе...

- Ще чуе той. Той не може да чуе.

- Чакайте, защо да ме чака там?! – учуди се Мая.

- Всички мислят, че ти е прилошало след медитацията. И му се бяха обадили, защото неговият номер е първият в телефона ти. Бърза помощ и тя пътува към теб – обясни обяснителният Бял поп.

- Нямам търпение да го видя! – звънна гласът на Мая.

Тя прегърна първо Белия, а после и Черния поп, който малко се отдръпна, за да не показва слабост.

Неусетно се бяха озовали отново в сивия град, където никой не помръдваше. Мая помаха на двамата си придружители и се затича към офиса си. Тя влетя бързо вътре и се гмурна отново в тялото си. Почувства как се полюшваше косата й от порива на обедния вятър навън – това беше първото, което усети. Размърда пръстите на краката и ръцете си. След това устата си, а накрая отвори и очите си. До нея стоеше Апостол.

- Обичам те – рече той.

- И аз те обичам – усмихна се тя.

В този миг те самите бяха своя свят – нищо повече и нищо по-малко от това.

От „Бърза помощ” бяха малко ядосани за това, че ги разкарали напразно. А йога инструкторката не получи друга възможност да води занятия с офис служителите на фирмата. Очевидно не беше никаква йога инструкторка, а Бог знае какво. Малко преди да изчезне завинаги, тя обясни на Мая, че носи перука не за да прикрива главата си, а защото това било символ на ранг в света на Богините. Секретарят между нашия свят и техният трябвало да се грижи за аристократичния си външен вид.

Заедно с нейното напускане, си тръгна и мениджърът, който понесе трудно прилошаването на Мая. Той се държеше отговорен за случилото се и не искаше повече да остане в тази фирма, където всички бяха станали свидетели на неуспеха му. Мая му каза:

- Не се чувствай виновен. Беше прекрасно!

- Кое да е било прекрасно? – сви рамене той.

- Ами преживяването... Няма нужда да напускаш фирмата заради това.

- И без друго бях решил да сменям работата – продължи той.

- Както прецениш, но искам горещо да ти препоръчам услугите на йога инструкторката!

Мениджърът я изгледа подозрително.

- Но на никой друг не му стана зле.

- На тебе ще ти стане.

- Защо така мислиш?

- Повярвай ми! Дължиш ми го – погледна го Мая с най-голямата сериозност, на която беше способна.

Мениджърът се почеса по главата. Обърна се няколко пъти – ту към Мая, ту към изхода. Малко преди да излезе, се усмихна едва забележимо. Мая знаеше, че след като затвори вратата, той щеше да отиде право при йога инструкторката.






www.podarimiprikazka.com
www.podarimiprikazka.blogspot.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com