Сълзите на Слав


1.

Във фоайето на националната опера се тълпяха гости: дами с дълги ръкавици и широки деколтета, но и по-скромно облечени жени, които бяха предпочели да наблегнат на един нюанс от външността си. Едни бяха с удобни панталони и вталени сака, други с ежедневни блузи, но с тъмни поли. Те се събираха на групи, пиеха вино и се смееха пресилено. Очите им шареха във всички посоки и от разстояние можеше да се каже, че не слушаха какво се говореше. Разнообразието в облеклото, както и в поведението на господата беше по-слабо. Изглежда да се вълнуваха повече от предстоящото представление: „Турандот” на Пучини. Те минаваха тихо като сенки или разглеждаха мобилните си телефони.

Славомир и Мая се бяха запознали на курса по класически танци, който посещаваха. За първи път излязоха на опера, която впоследствие се оказа общата им страст. Преди време той й беше предложил брак във фоайето на операта и приятелите им често се шегуваха, че се чудеха защо и сватбата им не се бе състояла там.

Слав беше висок, с тъмни очи и почти плешив. Веждите му подпираха високото му чело, но нямаше нищо във вида му, което да го отличаваше. Скоро той щеше да навърши трийсет години и Мая трескаво мислеше какъв подарък да му подари. Тя разглеждаше сайтовете на туристически агенции за промоции при пътувания, програмите на европейски опери и какво ли още не.

Местата им бяха на първи балкон в средата и трябваше да вдигнат няколко души, за да стигнат до там. На седалката на Слав беше оставена брошура. Той я взе и побърза да седне. Разгърна я вяло и изведнъж пребледня. Вътре бяха приложени круизни билети на негово име и това на Мая. Дестинацията беше Перу, негова мечта от години.

- Ти ли го направи? – обърна се той към Мая, а очите му светнаха.

- Какво да съм направила? – Мая все още се настаняваше върху своята седалка.

- Ах, ти!

- Нищо не съм правила! – отвърна Мая сериозно. – За какво става дума? – и тя проточи врат за да прочете през рамото му.

- Круиз до Перу! Малката ми лъжкиня! Обичам те!

- Хей, Слав – Мая го хвана за ръката и го погледна в очите. След това произнесе много бавно. – Аз наистина нямам общо с това.

Игривият пламък в очите на Слав започна да се стопява. Нямаше кой друг да бъде. Повечето си близки беше изпратил отдавна. Слав присви очи. Можеше да усети тъгата във всяка пора на кожата си, като милиони изригващи малки вулкани, които го заливаха с пареща лава.

Мая милваше лицето му, хващаше ръцете му, а той беше като в унес. Само тази жена, единствено тя можеше да го спаси от ужаса на света, в който живееше. За миг през мислите му проблеснаха спомени. Протяжни дни, в които той ставаше, миеше зъбите си, закусваше, отиваше на работа и се връщаше. И нищо не се променяше. Дробовете му сами поемаха въздух, краката му сами вървяха, ръцете му сами работеха. Слав се беше научил да разтяга устата си в усмивка, да дава весел вид, без отвътре да се усмихваше. Тогава Фара, неговото палаво женско хъски, единствена показваше, че беше жив. Кучето трябваше да се разходи, да се нахрани и помилва. Изведнъж му стана студено.

- Да си вървим. Не се чувствам добре.

Мая го погледна колебливо. След това стана и двамата отново се запровираха към края на реда.

- Влизат, излизат! Ц-ц! – размърмори се възрастна дама с червено боядисана коса и грозно очертано червило върху вече несъществуващи устни.

- Абе я си гледай работата! – избухна Слав. – Ти ще ни кажеш дали да минаваме!

- Моля те, скъпи! – хвана го още по-здраво за ръката Мая, но това като че ли го ядоса още повече.

- Пусни ме! – викна той.

Мая не се стресна. Тя познаваше любимия си – той не искаше да обиди никого, просто не желаеше да го закачат в този момент. Излязоха навън в ледената мартенска вечер. Уличните лампи светеха приглушено като десетки луни по тротоара. Слав вървеше бързо напред, а Мая едва го догонваше.

- Спри, моля те! Не мога толкова бързо!

- Това е някаква отвратителна шега! – рече той и се спря върху една не много стабилна плочка на тротоара.

- Не е. На мен ми изглежда истинско – отвърна Мая и грабна билетите от ръцете му. – Ето, минаваме през Марк Хауи, пътуваме със самолет, кораб, автобус...

- Но ти разбираш ли, че някой е изсипал хиляди левове, за да ни осигури това! И в главата ми не изниква нито едно име! – викаше Слав, който усещаше, че нещата съвсем му се изплъзваха.

- Нека си дадем време да разберем – изглежда съвсем добронамерено.

Половин час по-късно двамата приближаваха дома. Мая почти беше прегърнала ръката му и му говореше ласкаво. Слав я слушаше и от време на време мачкаше косата й между големите си пръсти. Беше се успокоил.

- Обичам те – мълвеше.

2.

Древната каменна структура, известна сред местните като „Градът на Боговете”, се намираше в южната част на Перу, на около 35 километра от град Пуно. По предварителните насоки на учтивия рецепционист в хотела, който говореше на развален английски, Слав и Мая разбраха единствено, че мястото бе разположено в труднодостъпна местност и не бе изследвано. По снимките в Интернет можеше да се види, че вратата Puerta de Hayu Marca (портала на „Града на боговете” или още „на душата”) бе открита в една от скалите на билото. Тя беше висока приблизително два метра и в центъра й зееше малък отвор, приличен на ключалка.

Слав и Мая бяха в настроение. Мечтата на Слав се сбъдваше! Единствено оставаше неразгадан въпросът кой беше незнайният им благодетел. Бяха разпитали всичките си приятели и роднини, но безрезултатно.

Планираха днес по обед да идат да разгледат местността. Водачът им, дребен смугъл мъж, беше крайно учтив и ги заливаше с купища ненужна информация. Слав остави Мая да го слуша и се приближи до скалната ниша, която наподобяваше врата. Вятърът свистеше. Мухи кацаха по скалата. През ключалката проблясваше синкава светлина. На Слав му се счу далечно хлопане, което се усилваше все повече. Хлопането се превърна в кучешки лай от другата страна на вратата. В миг му се мерна синьо око в ключалката. Окото примигна няколко пъти и Слав видя бяла козина по клепача. Той положи длани върху вратата и тя сама се открехна. Огледа пред и зад себе си. Мая и екскурзоводът бяха изчезнали. Вятърът местеше вратата и тя започна да се затваря. Слав успя да се вмъкне вътре.

Пред очите му се разстла тъмнозелена градина с екзотични цветя. Насред нея стоеше неговото куче, Фара, което не махаше с опашка и не се радваше, че го виждаше, както се случваше обикновено, когато ходеше да го навестява при познатите, на които я подари. Фара се обърна и тръгна напред през цветята, които й правеха път. Имаше нещо крайно особено в тези цветя. Те сякаш гледаха с разцъфналите си еднооки лица и въпреки разноликостта си, изглеждаха еднакви. Слав се ощипа няколко пъти, за да разбере дали не сънува. Не сънуваше.

Той следваше Фара, докато тя не го отведе до старинна сграда, прилична на университет. Сградата беше пясъчна, сякаш огромен великан беше я строил на плажа. Тя имаше няколко кули, които се разтичаха надолу, както и огромна, но тясна паяжанясала врата. Фара спря и се обърна към Слав.

- Кажи, Фара. Къде ме доведе? – рече Слав с тих глас.

Кучето продължаваше да го гледа в очите. Само от време на време примигваше. Вратата от пясъчния университет се отвори и Слав тръгна към нея. Фара го последва.

- Заповядайте, млади ми господине. Заповядайте – чу се глас отвътре.

Старец с дълга заострена бяла брада стоеше на тесен трон, чиято облегалка се извисяваше до свода на вратата.

- Кой сте вие? – разтрепери се Слав.

- Успокойте се. Всичко е истинско, но щом отново стъпите извън Града на Боговете, ще бъде само сън.

- Какъв е този град?

- Това е място между небето и земята, между сега и тогава, между теб и света.

- Не... разбирам. Н-наистина – заекна Слав и се огледа.

Навред стърчаха нахвърляни книги, празни кофички от кисело мляко, пластмасови кутии за храна.

- Не се притеснявай.

- Да не се притеснявам?! Попадам на някакво странно място... пълна кочина, ако трябва да бъда искрен, и никой нищо не ми казва. Кои сте вие, какво се случва? – ръцете му трепереха.

- Ядът те защитава, но пък много бързо те гори – рече учителят на чист български, което правеше нещата още по-зловещи.

- Говорете! – извика извън себе си Слав, който усещаше, че губеше контрол. Фара се изплаши и се скри зад една купчина пластмасови кутии, от които се разнасяше миризма на пържено китайско.

Старецът приглади няколко пъти брадата си и рече:

- Имам два отговора за теб и сам трябва да отгатнеш какви са въпросите – той направи пауза, защото му се стори, че Слав се обърка още повече. После добави: - Малко преобърнах „Турандот”.

Слав не се плашеше от хора, които всяваха авторитет, беше срещал десетки такива в работата си като специалист обслужване на клиенти: отмъстителни, груби, глупави, безлични. Можеше да се справи с всичко. Беше преминал през какво ли не, та сега на някакво старче ли щеше да се даде.

Белобрадият, който сякаш умееше да чете мислите му, се намести в трона си и рече:

- Първият отговор е: „Понякога е здравословно да се разболееш”. А вторият: „Да простиш на себе си е по-трудно, отколкото да простиш на целия свят.”

- Но аз не мога да задам въпроси към тези отговори! – почти извика Слав.

- Просто говори – отвърна старецът и отмести едната си ръка встрани така сякаш показваше смръдливото си имение.

- Мога – пое дъх Слав и направи опит да се успокои – да поразсъждавам върху това, което казахте.

- И това е нещо.

- Но защо да го правя?

Старецът вдигна рамене.

- Нямаш цялото време на света. Все още си смъртен.

Изминаха няколко дни, преди Слав да проговори отново. Той го направи внезапно, без увод:

- Когато човек е болен, той не прави това, което върши здравият. Не се среща със същите хора, не посещава същите места, не усеща нещата като здравия, не ги вижда като него.

- Става за начало.

- Болестта... всъщност до голяма степен те изгражда като личност. Без своята така уникална болест човек никога не би прочел книгите, които чете, не би допуснал хората, които е допуснал до себе си. Не би вършил нещата или поне не със същата скорост. В този смисъл болестта би могла да бъде здравословна за него.

- Не предполагах, че си истински философ!

- И аз – засмя се Слав за първи път, откакто се озова тук. Той също се намести удобно и огледа стаята. Сега като че ли вонята, която се разнасяше, беше по-слаба. Той говори още дълго за здравословните аспекти на болестта, докато старецът не започна да се прозява.

- Достатъчно – рече белобрадият. – Да продължим нататък.

- Да простя на себе си... – замисли се Слав. – Боже мой, за какво да си прощавам?! Та аз за нищо не съм виновен?!

- Но не си си простил.

- Наистина няма за какво – рече Слав и потропа с пръстите на лявата си ръка по няколко струпани книги в ъгъла. Иззад тях се появи Фара и отново се втренчи в него. – Знаеш ли, старче, смъртта може да бъде много изтощителна. Особено ако няма кой да ти съобщи лошата новина, а трябва ти да я съобщаваш на другите.

- Понякога даровете на Бог – рече старецът и отново поглади дългата си брада почти до коленете, - ах, дете... Понякога даровете на Бог приличат на наказание.

- И какъв дар е да загубиш близките си?! Как въобще ги говорите тези неща.

Старецът допря пръст до устата си и изшътка. Той погледна навън. Чу се странно шумолене. През прозореца се видя, че една от кулите се срина. Вдигна се огромна пушилка от прах.

- Трябва да отвориш сърцето си за този дар, момче.

- Струва ми се – продължи Слав. – Струва ми се, че по тялото ми вече няма свободно място за раните, които Бог би могъл да ми нанесе.

- Не ставай глупав.Още не си задал правилния въпрос за втория отговор.

Слав се надигна, разбута няколко купчини с книги и те се стовариха на земята. Фара се разлая, но тя беше една Фара... И нея не искаше да вижда сега.

Понечи да излезе от университета, но не намери вратата. Обиколи няколко пъти стаята, но врата нямаше.

- Чакам и втория ти въпрос. Тогава ще можеш да си тръгнеш.

- Но аз може да откажа да задавам въпроси и какво тогава?

- Тогава... чел си, предполагам „Спящата красавица”... ще чакаме пет, десет, сто години, докато станеш готов да зададеш въпроса си.

На Слав му се прииска да направи напук на този малък, своенравен старец, който си мислеше, че можеше да се разпорежда с хората и техните мисли. И всъщност заживя в малкия пясъчен дворец, чиито кули се строполяваха с всеки изминал ден. Той се надяваше, че те от самосебе си ще се разпаднат и ще може да избяга от този ужасен университет. Но щом една кула паднеше, друга се издигаше, сякаш огромните ръце на великана продължаваха да ваят купчините. Изминаха пет години и един ден, Слав, брадясал, с немити зъби, напълнял от китайското, рече:

- Готов съм и с втория си въпрос.

- Да чуем – рече старецът и отново поглади брада, сякаш правеше това цяла вечност.

- Мога ли... мога ли да простя на Бог за това, което ми стори?

- Близо си до въпроса, но не е това. Понякога ти се иска всичко да е в реда на нещата: да подредиш лавицата си, хората край себе си, света в главата си, чувствата си... защото не знаеш как иначе да се справиш.

- Тогава... мога ли да си позволя да бъда слаб? Мога ли... да си простя, че съм човек?

Очите му се насълзиха. За първи път от години той плачеше с истински сълзи. Сълзите му се стекоха по бузите и рукнаха по пясъчния под, запълзяха по стените и започнаха да ги топят. Старецът също се разтече заедно с тях – първо брадата му, която заприлича на солена ивица по пода, а после и самият той.

Фара се втурна навън към градината с еднооките цветя. Тя обиколи няколко, запреобръща се, а очите й грееха от радост.

Щом се налудува в цветята, Фара отново прие сериозен вид и поведе бившия си господар напред, само дето тя вече не го гледаше в очите, както в началото. Цветята все така се виеха и отваряха пътека за кучето и Слав, докато не ги отведоха до малка пекарна. Отвътре се разнасяше ароматният мирис на хляб.

- Влизай – провикна се ведър женски глас. – Първо в банята, а после при мен. Правя кифли с домашен мармалад.

Ако Слав беше научил нещо със сигурност при предишната си среща в университета, то това беше, че в Града на боговете съпротивата срещу онуй, що идеше, щеше да му донесе само загуба на време.

Банята беше издържана в стил барок. Течеше вода от всевъзможни места и беше точно с тази температура, която беше най-желана от Слав. Той се облегна на стената срещу струите с вода. Стоя така с часове. Когато най-сетне излезе, беше избръснат, подстриган и ухаеше на лавандула. Старите му дрехи бяха почистени, но сега като че ли му бяха отеснели.

- Имате ли огледало? – попита.

- Не – отвърна Готвачката, отново на чист български. – Но приготвям късметите.

- Какви късмети? – полюбопитства Слав.

В дъното можеше да се види малката пекарна. Тя приличаше на нещо между камина и готварска печка.

- Късметът може да те убие... – тя спря за миг, за да се наслади на ефекта, който възпроизвеждаха думите й – ако го глътнеш, разбира се. Но може и да те спаси от глад, ако няма друго за ядене.

Слав се усмихна, докато се настаняваше на масата. Маса, застлана с блестящо бяла покривка. Беше огладнял – за истинска храна, храна, която да доставя удоволствие, а не просто да храни.

- Да ти помогна с готвенето?! – рече той.

- Не. Аз вече сготвих.

- Но аз мога да готвя много добре...

- А можеш ли да хапваш с кеф? – прекъсна го Готвачката. – Защото на мен такива хора ми трябват.

- Можех, но напълнях много в университета и трябва да съблюдавам теглото си – Слав се погледна. Едва закопчаваше панталона си.

Слав се надвеси над кифлите в тавата и вдиша мириса им.

- Виждам, че си научил някои неща при стария дърдорко – Готвачката прехвърляше горещите кифли в чиния. – Ти си тук, за да се научиш да приемаш... кифли-чки, подаръци, късмети... – започна да изрежда бавно тя. – и разни други вкусотии от живота. Обичаш да правиш подаръци, нали?!

- Да, разбира се, обичам... – Слав се почеса по главата след като произнесе думата „обичам”. -Имах момиче, Мая, но... тя остана извън Града на Боговете и сигурно вече ме е забравила.

- Виждам, че нищо не знаеш за приемането – продължи Готвачката, която сякаш не беше чула какво й казваше Слав. – Тези кифли се пекат върху нагорещени камъни. Камъните се нагряват в огън, който клада ей там, в градината, след това ги местя във фурната и отгоре слагам тавата. Нареждам ги хоризонтално... – И готвачката продължи да обяснява.

Слав вече беше изял поне три кифли и продължаваше да дъвче.

- Може ли да отворя едно късметче? – рече, докато си играеше с едно от листчетата, които се намираха под самите кифли.

- Който пожелаеш – разсмя се Готвачката така, все едно не бе чувала по-смешно нещо през живота си. - Тук можеш да имаш безкрайно много късмети.

- Само не ми казвай, че и в живота е така – опита се да се пошегува Слав.

- Харесаха ли ти кифличките? – рече най-сетне Готвачката.

- Разбира се.

- Хайде сега бързо във фурната.

- Във фурната ли?! – стъписа се изведнъж Слав, който се уплаши от румените бузи на Готвачката. Сега те му се сториха зловещи.

- Не се страхувай. Това не е обикновена фурна.

Нямаше особена логика за Слав да се довери на Готвачката след тези нейни думи. Но той го направи, защото правилата от предишния му свят отдавна не важаха.

- И под мен ще сложиш ли късмет? – попита предпазливо.

- Ти се представи блестящо и в университета и тук, в пекарната... с някои малки изключения, разбира се – Готвачката се смееше.

Тя подаде късмета, който грижливо беше приготвила още докато Слав се къпеше в банята, а кой знае, може и отпреди това. Той прочете на глас:

- „Ще се грижа за себе си заради теб, ако ти ще се грижиш за себе си заради мен.”

Фара стоеше послушно до него. Очите му бяха заприличали на нейните. Те пръскаха синкава светлина навсякъде. Щом Готвачката отвори фурната – пространството вътре му се стори доста по-голямо, отколкото беше предполагал в началото. Фара се вмъкна вътре.

- Но фурната не е гореща – обърна се той към Готвачката с един крак вътре.

- Там се изпичаш за живота, нещо такова – смееше се Готвачката. - А и тъкмо ще имаш възможност да ми покажеш как готвиш. Няма по-добър готвач от онзи, който умее да подготви сам себе си, така че да е полезен, вкусен и изящен за останалите.

- Ти не си никаква Готвачка! – рече Слав малко преди тя да затвори фурната.

3.

Откриха го заспал дълбоко пред каменната врата. Мая се беше притеснила за него, а екскурзоводът даваше бързи напътствия на местните, които се опитваха да го събудят. След около половин час обяснения се установи, че не беше припаднал, не беше ухапан от змия и беше съвсем в съзнание.

Няколко дни по-късно:

- Получихме телеграма – рече Мая, докато закусваха в малкия хотел, където бяха отседнали преди края на пътешествието.

- Че кой в днешно време праща телеграми?! – смееше се Слав, който след мистериозния си сън пред вратата на Боговете се усмихваше много повече.

- Не се майтапя.

- Нито пък аз?! – Слав се опитваше да сдържи смеха си.

- Поръчителят на нашето пътешествие е... баба ти – Мая направи пауза. – Страхувала се, че ако ти каже, няма да приемеш подаръка й. Събирала парите за това пътешествие в продължение на пет години. Всеки месец по малко от пенсията си. Това пише в телеграмата.

Усмивката на Слав увисна във въздуха. Той утихна и се сви. И тогава, съвсем близо до любимата си, той остави сълзите си да потекат отново. Плака часове наред. След това дни и нощи. Завърнаха се в София от пътешествието си, а Слав продължаваше да плаче. Първоначално Мая се тревожеше за него, но после разбра така, както само любовта можеше да разбере.

Слав плачеше не защото беше внук на баба си, не заради себе си, не заради близките, които беше загубил. Той плачеше, защото единствено през сълзите, можеше да вижда далеч в небето.






www.podarimiprikazka.com
www.podarimiprikazka.blogspot.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com