Танчето и вълшебствата на Черната скала


Наближаваше рожденният ден на Танчето, както я наричаха всички. Тя беше дребна и слабичка, с добре поддържана руса коса и кафеви очи. Маникюрът и облеклото й винаги бяха изрядни и човек трудно можеше да си я представи без грим. Танчето имаше две лица, за които самата тя слабо подозираше. Те така се бяха сраснали с нея, че не можеше да ги отдели като различни. Едното излагаше пред околните, а другото грижливо пазеше от всички, включително и от себе си. Външният й вид и естествената й склонност да организира предизвикваха завистта на околните, които не приемаха, че успехите й се дължат на упорития й труд. Хората предпочитаха да я квалифицират като украшение на мъжа й, Тошко, без да отдават значение на вътрешната сила, която се криеше под изрядния й грим. Тази сила не беше толкова вродена, колкото породена от житейските й неудачи и грижливо калявана по време на двата й разтрогнати брака.

Второто лице Танчето не можеше и не желаеше да види, защото се страхуваше от неизвестността, която стоеше зад него. Тя се боеше заради две неща, както човек на ръба на пропаст - да не би да падне без да иска или пък да не пожелае сама да скочи. Скришом се отдаваше на мисълта от непреживяната възможност да полети, но не й стискаше да опита. Затова винаги носеше в багажника на автомобила си пълни комплекти от карнавални костюми – в случай, че някога летенето й се стореше възможно. Накратко, компенсираше проявите на второто си лице, като щурееше и бързо подменяше решенията си.

Поради непрестанното напрежение, което й създаваха двете й лица, тя не отделяше енергия да задържа в себе си. Ако се опитваше да го направи, товарът я притискаше и бързаше да се освободи от споделените й тайни – правеше го без умисъл, неволно, като дете, което не подозираше за противоречивия свят на възрастните.

Тъй като не познаваше второто си лице, тя го търсеше навън. Сприятеляваше се бързо и увличаше околните като водач на момчешка банда. От няколко години се беше сближила с Иглика, в чийто темперамент можеше да се огледа като в огледало. Двете често си организираха малки пътешествия из затънтени местенца в планината, където вилнееха и се смееха на воля. Точно такава екскурзия си бяха спретнали и през месец май, без да подозират, че този път ще попаднат в истинска приказка и това ще промени живота им завинаги. Крайната им точка беше село Гайтаниново в югоизточната част на Пирин. Харесаха снимките от брошурата, която прочетоха, и резервираха места за спане. Датата на заминаването им наближаваше и на двете им беше все по-трудно да се съсредоточат в работата.

Рано в една майска сутрин натовариха куфарите си във фолксвагена и побързаха да се измъкнат от праха и мръсотията в града.

Шофираше Танчето, а Иглика дремеше до нея на предната седалка. Към единайсет часа Танчето я побутна. Когато разтърка очи, Иглика видя пред себе си стара табела. Бяха отбили встрани и около тях не се виждаше жива душа. Табелата се въртеше, подухвана от вятъра. От едната й страна пишеше „село Гайтаниново” със стрелка напред, а от другата: „Омая” със стрелка към черната скала, която се извисяваше до нея. Излязоха и затвориха вратите на колата.

- Омая?! – учуди се Танчето.

- Сигурно така се нарича скалата – произнесе Иглика.

Танчето се доближи до черната скала и прокара пръсти по нея. Беше топла и ухаеше на мъх. Изведнъж вятърът утихна и скърцащата табела спря да се върти, като остави надписа „Омая” увиснал в космичната тишина. Земята забоботи издалече като колеблива гръмотевица и двете се спогледаха подплашени. Хванаха се за ръце, а между тях се отвори пукнатина, която настигна скалата, покатери се върху нея и след мощен трясък я разцепи на две. Разхвърчаха се малки камъчета и двете закриха лица. След малко прахът се слегна и се приближиха към отвора. Няколко лъчи вече бяха успяли да ги изпреварят и се гмуркаха в кристалночистата вода вътре.

- И-ха – възкликнаха едновременно и се заоглеждаха с полуотворени усти.

- Да влезем – рече Танчето и в очите й се появи палавият блясък на онова дете, което се бореше да излезе.

- Не – отвърна Иглика. – Страх ме е.

- Хайде, не разбираш ли – тази скала се отвори за нас?! – извиси глас Танчето.

Боботенето отново се надигна и, без да се двуоми, Танчето грабна ръката на приятелката си, пое въздух и двете скочиха във водата. Скалата се затвори с гръм и трясък, а над главите им се отрониха няколко къса, които отвориха пътя на слънцето. Така вътре остана светло.

Какво беше учудването им, когато се хлъзнаха по повърхността на водата като на пързалка. Когато се надигнаха, Иглика с ужас видя, че се намира върху стъклен похлупак, а под нея прозира бездънна пропаст може би до другия край на земята, както й се стори. Онемели от уплаха, двете се огледаха. Пред тях стояха цяла тълпа жени на челна стойка, които бяха нахлузили главите си в прозрачния похлупак. Те учудващо наподобяваха гора от госпожици, обърнати с главата надолу и с поли вместо корони, като полите им явно не се подчиняваха на гравитационните закони.

На първото дърво висеше табела, която, също като предишната, се въртеше, но без да я подухва вятърът. От едната й страна пишеше: „Стъклената пръст”, а от другата: „Добре дошли!”

- Какво направи? – избухна Иглика, която едва сега се ядоса.

- Не виждаш ли – това е нашето пътешествие! – възкликна Танчето.

- Но ние не знаем как да се върнем и проклетата скала се затвори – изрече Иги, повече разочарована от собствената си реакция, отколкото уплашена.

- Хайде – рече Танчето и в гласа й сега се долови онази твърдост, граничеща с инат, която носеше покой и чувство за сигурност у околните.

Навлязоха в гората, а полите на дърветата се наклониха към тях и започнаха да издават тихи звуци. Може би двете приятелки при други обстоятелства биха помислили, че сънуват, но сега и през ум не им минаваше нещо подобно. Скоро дори Иглика се почувства като у дома си – едно забравено у дома, в което вече нямаше фотьойли и плюшени играчки, а само уютна топлина. Звуците се засилиха и станаха по-отчетливи, докато накрая и двете чуха ясно как едно от дърветата рече:

- Можем да преобърнем земята, ако пожелаем... стига да се изправим едновременно.

Танчето погледна надолу, откъдето идеше звук,а и видя косите под стъкления похлупак, които стърчаха като коренище.

- Кои сте? – попита тя.

- Но каква ще е ползата? – продължи друго дърво, чиято коса коренище имаше жълтеникъв оттенък.

- Ами ще можем да изправим главите си – отвърна първото.

- Но за какво ни е нужно?

Тогава Танчето повтори въпроса си, но дърветата продължиха да спорят, сякаш не забелязваха двете жени, докато накрая Танчето не извика:

- За да бъдете като мен – прави.

В този миг двете дървета се завъртяха към жените и едното сякаш потропна с крак, който приличаше на оголял клон.

- Та ние сме прави, само че не ходим с вирнати глави.

- Не ви ли е неудобно така?

- Не, по-удобно е, когато всичко тръгва от главата, а не от краката – рече първото дърво и размърда полата си, за да си придаде важност. – Освен това само така можем да преобърнем земята, ако пожелаем...

Танчето се замисли и посегна към стеблото на едно от дърветата. Ръката й мина през него и невероятна сила засмука нея и приятелката й навътре. Докато се усетят, вече се намираха в градина, обсипана с листа. Лъхна ги тих ветрец. По средата на градината имаше каменен паметник във формата на листо. Той обаче противно на всякакви закони се поклащаше леко при всеки повей на вятъра. Танчето се приближи и след като се поколеба, прошепна:

- Как го правиш?

Иглика малко се стресна от постъпката на приятелката си. Стори й се, че и тя вече е заприличала на едно от всички странни неща, които им се случиха преди малко. За нейно учудване листото проговори и думите му закънтяха.

- Аз единствен мога да последвам някого. Вятъра, например.

- А другите листа?

- Те са неподвижни – рече листото. – При тях нищо не се случва само защото не искат да последват никого.

Танчето не отговори и простря ръка да докосне листото. Този път обаче Иги я спря.

- Не, ще идем кой знае къде, а и не знаем как ще се върнем.

Танчето замлъкна с увиснала ръка във въздуха.

- Не мога... иначе ще заприличам на тези листа – и тя посочи поляната.

Иги се вгледа в очите й. Детският пламък в тях се бе разгорял така, че й напомни една от снимките на Мерелин Монро след първите й големи успехи. Иги въздъхна и рече:

- Добре де, и без това я втасахме.

Танчето докосна паметника и нищо не се получи. Докосна го пак, но той все се движеше, полюшван леко от вятъра. Двете седнаха на земята и се спогледаха. Иги понечи да се подпре на ръце, превъртя се и изведнъж започна да пада надолу. Танчето не я чу да вика, както се очакваше от някой, който пада, и без да се колебае скочи след нея. Първото, което я учуди, бе, че се движеше бавно, като в галерия с картини. Огледа се – край нея се подаваха само коренища, скални късове и пръст. Накрая се приземи съвсем плавно до приятелката си, която явно беше загубила ума и дума, защото стоеше с полуотворена уста, невярваща на очите си. Танчето погледна в посоката, в която се беше втренчила Иги, и ахна. Пред тях се извисяваше огромна стъклена топка, пълна с бонсаи, които растяха от вътрешната й страна. Стеблата им тръгваха отвън навътре, а короните им се събираха в средата. Мина известно време, докато огледат топката от всички страни. Докосваха я, опитваха се да я заговорят, но тя стоеше, без да върши каквото и да било. Тогава Танчето се облегна на нея и рече:

- Знаеш ли какво искам – да влезем вътре!

- Ти съвсем полудя – отвърна сериозно Иги и после добави, - но така ми харесваш повече.

Двете се засмяха и смехът им излезе във формата на бледорозови вълни. Вече нищо не можеше да ги учуди, затова те проследиха вълните, които се сляха и бавно се насочиха към топката, минаха през нея и я разтвориха на две. Танчето и Иги се вмъкнаха вътре и топката мигом се затвори. Там се оказа доста по-просторно, отколкото изглеждаше отвън. Това би учудило двете приятелки преди, но не и сега. Към тях се зададе същество, накичено с корони, гривни до подмишниците и дълги обици. Одеждите му бяха позлатени и там където нямаше злато, се преливаха най-различни ярки цветове – от жълто в оранжево, от електриково синьо в зелено... На една от ръцете си то носеше огромен пръстен с червен камък, а на другата, която беше видимо по-малка и слаба друг по-малък пръстен, но иначе почти същия. Въпреки пищната външност на съществото, чийто пол те не можеха да различат, двата пръстена се открояваха най-силно.

- Добре дошли – рече то и приятелките забелязаха, че гласът му също трудно можеше да се определи като мъжки или женски.

- Имаш прекрасни пръстени – възхити се Танчето, която измъкна своята кокетност нейде издалече, все едно я беше прибрала в джоба си за малко.

- Те са годежни.

- О, и къде е твоят любим човек? – възкликна неопределено Иги.

- Моят любим човек – това съм аз. Ожених се за себе си преди цял месец. И си живея доста добре.

Танчето и Иги се засмяха на чувството му за хумор, но когато лицето му остана все така сериозно, усмивките им увиснаха. Този човек или каквото там беше не се шегуваше. Впоследствие те разбраха, че името му беше Нори и то им разказа за някои от законите в Минитопката, както се наричаше стъкленото кълбо планета. Там хората живеели сами, но никой не се чувствал самотен. Децата били онези, които раждали възрастни, а възрастните – старци. Оказваше се така, че светът им беше много по-нареден от този, който Танчето и Иги познаваха, преди да се впуснат в това пътешествие. Единственият проблем била скуката, която идела от тази нареденост. А това, както се оказа, съвсем не беше малко. Тук всички скучаеха и нищо не се случваше, така че след като двете приятелки научиха всички закони, ги налегна такава дрямка, че не можеха да й устоят. Нори се опита да ги държи будни, колкото можеше, но когато главите им се отпуснаха и дори повишения му тон не им привличаше вниманието, то въздъхна и ги остави. Щом се унесоха, на Танчето й се присъни старо дърво. Стеблото му беше толкова широко и то се разкланяше в толкова много посоки, че тя реши, че е на не по-малко от 500 години. На един от клоните му висеше завързана изтъркана обувка и Танчето подскочи няколко пъти да я свали, но тъй като беше дребничка, не успя да я стигне. Тогава се огледа за приятелката си, която можеше да й помогне, ала Иги я нямаше. Извика я няколко пъти по име, но уви – не се появяваше. Това я притесни много и тя трескаво огледа дървото, като смяташе, че някъде по него може да открие приятелката си. От едната му страна висеше табела. Танчето прочете:

„Оставете или потърсете вашата поща в обувката на един от клоните на Пощенското дърво. Ако не виждате такава, потърсете съобщението си на друго дърво. Пощенски са само онези дървета, на които има завързана обувка!”

Едва тогава Танчето се огледа. Край нея имаше стотици дървета, подобни на онова, до което се събуди. На някои от тях висяха обувки, а на други не. Тя усети вълна на отчаяние за първи път, откакто се озоваха в Черната скала. Как можеше да намери приятелката си тук? Стоя така облегната на дървото, както й се стори цял ден. Не искаше да продължи пътуването, чувстваше се виновна, че убеди Иги да дойде с нея, а ето сега дори успя да я загуби. Привечер реши да се покатери и да погледне в обувката. Там откри писъмце, което миришеше на лавандула. Разкъса плика с треперещи ръце и извади парфюмираното листче:

„Красотата бива кожна и подкожна. Само втората спасява.”

Какво беше това, по дяволите? Сега Танчето се ядоса на неясното послание, без изобщо да й хрумне, че то може да не е към нея. Тя грабна писмото, пъхна го в джоба си и се втурна в гората, като се катереше на всяко дърво с висяща обувка. Сваляше обувките и ги проверяваше щателно, но никъде другаде не намери писмо.

Накрая се просна под едно дърво и се разплака като малко дете. Беше загубила приятелката си, не знаеше накъде да върви и какво да прави в този чудноват свят, в който попадна, и което беше най-страшното – чувстваше, че тук в Пощенската гора беше загубила и себе си. Коя беше всъщност тя? Дали онази упорита и своенравна жена от близкото й минало или просто едно объркано хлапе, което не знаеше какво да прави? Искаше да се върне обратно, да не беше завличала и двете им в това приключение.

- Ще ти споделя моята тайна – чу тя тайнствено шушнене. – Но не я казвай.

Танчето се огледа. Не видя никой в гората. Гласът продължи да шушне и тя наостри слух, за да долови откъде идва. Запровира се между дърветата и трескаво следваше гласа, който не спираше да я примамва. Накрая се озова пред две кристално чисти малки езера, които изглеждаха почти еднакво като близнаци.

- Тайна-тайна – ехтеше гласът, който идеше откъм дясното езеро.

Танчето се наведе и почти допря ухо до водата в плитчините. Езерото се размърда като живо същество и обви Танчето от всички страни като одеяло. Тя се въртеше и оглеждаше в кристалните води като в огледална зала, а гласът продължаваше да я омагьосва.

- Знаеш ли какво е да обичаш някого и да не можеш да му кажеш? – рече езерният глас.

- О – засмя се Танчето, - и питаш!

- Тогава само ти можеш да ме разбереш.

- Вече се сетих – обичаш другото езеро...

- Няма смисъл да знае за любовта ми, не мога да стигна до нея – оплака се езерото. - А цял ден гледам птиците, които летят заедно, рибите, които плуват една до друга, дърветата, които преплитат клони... но аз...аз никога няма да мога да се слея с моята любима. Колкото и дъжд да вали, не преливам, а това е единственият начин да я достигна.

- Лесна работа – рече Танчето или поне онази част от нея, която се справяше при всякакви обстоятелства. – Щом не става с дъжд, ще стане с копане. Като гледам, трябва да се копае не повече от два метра по дължина. И в любовта често става така – само няколко метра те делят от любимия.

Тя самата се учуди, че искаше да предложи помощ, защото сега нямаше желание да се занимава с любовната история на две езера, а и имаше по-важна задача – да открие приятелката си. Но нещо от новия й начин на мислене, й подсказваше, че това е единственият път да го направи. Танчето първо отиде и разказа на женското езеро за любовта на мъжкото. То обля краката й с малки вълнички и сподели, че също копнее да се срещне със своя любим. Тогава Танчето си помисли, че за първи път в живота й фактът, че не можеше да пази тайна, помагаше някому. Тя избра един остър камък по крайбрежието и се залови да копае. Скоро се изпоти и разсъблече. Отне й цял следобед, а привечер водата на мъжкото езеро потече към любимата му. Когато се сляха, те се надигнаха и се завъртяха в спирала към въздуха. После отново се върнаха на земята, притихнали в любовно щастие. Танчето беше решила да тръгва нататък, но когато я видяха да се отдалечава, езерата я спряха.

- Ще те пренеса до другата страна. Там е твоята приятелка – рече мъжкото езеро.

Танчето без малко да прималее от радост.

- Откъде знаеш? – успя да каже тя и гласът й затрепера от вълнение.

- Ами ти сама каза, че в любовта трябват няколко метра, за да стигнеш до другия – отвърна й то.

Танчето се просълзи, но езерото не я остави дълго на земята. Поде я в кристалните си прегръдки и я понесе към другия си край. Тя помаха на двамата влюбени, преди да се отдалечи, а после се запъти към малките глинени къщи, които бяха вкопани в скалите с покриви в най-различни форми. Когато двете приятелки се срещнаха, те дълго се прегръщаха и разказваха за приключенията си. След няколко дни, през които си починаха в глинените къщи, съдържателят им, един много мил и усмихнат господин, им показа фолксвагена, паркиран близо до черната скала зад къщите. Той ги упъти към главния път, който щеше да ги отведе обратно у дома.

На връщане Иги отново се унесе в сладка дрямка на предната седалка и й се присъни нейната безценна приятелка с голямо, туптящо сърце. То сякаш се мъчеше да излезе през тесния й гръден кош и да залее целия свят с топлината си. Точно тогава, полу в просъница и полу в съзнание, Иги осъзна, че ако това сърце не туптеше така силно, едва ли щеше да я открие отново. Стори й се, че именно душевната красота на Танчето беше обещание за щастие.

През това време Танчето не спираше да прехвърля невероятните неща, които им се бяха случили. Цялото й същество беше възвърнало предишния си финес - тя отново беше онази уверена и своенравна жена. Сега единствено очите й блестяха по детски, сякаш вече побираха и безкрайния свят на нейното малко забравено прекрасно вътрешно дете.



ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МИЛО МОЕ ТАНЧЕ!
ТВОЯ ПРИЯТЕЛКА, ИГЛИКА



www.podarimiprikazka.com
www.podarimiprikazka.blogspot.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com