Томас и неговите чудеса


Сам натъпка димящия фас в пепелника си. Омачка го от всички страни и се заигра излишно да го гаси. Разтърка очите си и разкърши рамене. През последните дни имаше чувството, че носеше цялото циментово предприятие върху плещите си. Холсим България потъваше в подвижните пясъци на кризата, а заедно с него завинаги си заминаваше и неговата кариера. Въображението му чертаеше тъмни краски на новото ежедневие, което го очакваше – в България неговата възраст от 56 години се смяташе за равносилна на 82 от работодателите. Нямаше кой да го вземе на работа дори като счетоводител. Имаше да изплаща толкова кредити, че може би и внуците му щяха да се занимават с тях. Щеше да му се наложи да привежда глава пред всички мръсници, които беше отрязвал през годините, щеше да остане на пътя, може би дори да рови по кофите...

Излезе навън и се приближи до една купчина цимент. Наведе се и нарисува човече в циментовия прах. Въздъхна тежко и стана. Главата му беше изпразнена като тенекиена кофа, трябваше да се наспи, защото утре го чакаше най-тежкия ден през целия му живот. Щеше да му се наложи да се изправи пред служителите си и да им каже новината, която те отдавна надушваха, защото нямаше жив човек в предприятието, който да не бе подал по няколко автобиографии на други места.

Свадливата му жена се опита да му се скара за нещо, но той я подмина и се тръшна на спалнята, както си беше досущ с обувките.

*

Предприятието пустееше. В ясната нощ тук там се белееха купчини пясък и чакъл. В кристалната тишина се дочуваха звуци от напрегнат разговор. Някой раздразнено спореше.

- Тъкмо се бях наканила да го издърпам и ти се появи!

- Глупости, аз си бях там от самото начало!

- Искаш да те повишат и ми го открадна.

- Как не те е срам! А аз бях тази, която те предложи на Съвета.

- Нямам повече нужда от теб!

- Неблагодарница! – изкрещя едно от полупрозрачните същества и размаха полупрозрачната си пръчка напосоки.

От нея заискри лъч светлина и обля купчина чакъл, която се превърна в гълъб. Другата фея се свъси, насочи пръчката си към циментовата прах и се накани да замахне. В този момент обаче приятелката й също вдигна своята магическа пръчка и двата лъча се събраха в рисунката на Сам. Тя се обви в бял облак и след като той се слегна, оттам се показа чисто гол мъж, полепнал с циментова прах. Феите се спогледаха в учудване и отново избухнаха една срещу друга. Докато сипеха обвиненията си, мъжът се огледа, после се заслуша в разговора им и накрая се приближи до тях. Двете мигом млъкнаха.

- Трябва ми баня и чисти дрехи. Освен, разбира се, ако не ме харесвате такъв – усмихна се мъжът.

След като го облякоха и настаниха в стола на директора, те понечиха да се изнижат тихомълком.

- Колко време ми давате?

- 4 години – рече гузно една от феите. – Чак тогава ще се развали магията.

Мъжът, който сега беше облечен и спретнат, вместо да се притесни или ядоса, се разсмя, сякаш туко-що му бяха съобщили, че е спечелил един милион долара. Феите не дочакаха да утихне смехът му и тихо се измъкнаха от кабинета.

На следващата сутрин слънцето блесна още при изгрева си и то така все едно се готвеше да ходи на парад. Сам изключи тромаво алармата си и се заприготвя за работа. В банята се спря пред отражението си в огледалото на тоалетния шкаф. Подпухнали очи, сбръчкано чело и подута уста – толкова ли му личеше, че съжалява? Пристигна в предприятието с един час закъснение. Беше решил да не бърза, и без това нямаше за какво и за къде. Кимна на секретарката, от чието бюро се разнесе познатият мирис на кафе и влезе в кабинета си. Още с отварянето на вратата почувства, че нещо не беше наред. Един от столовете беше разместен, а директорския му стол беше обърнат наопаки. Той се приближи до него, но в този момент столът се завъртя. В него стоеше ухилен до ушите, къдрав, добре облечен млад мъж.

- Томас – можеш да ми викаш така. – Съкратено от: „Изгряващото слънце за мен и моето предприятие”.

- Какво...

- Искам да опитам от местните ви ястия... също така да изпия стотина бутилки вино... и ако няма да те затрудни много – да се махнеш от погледа ми за около година.

- Абе я ставай от стола ми и изчезвай! Днес изобщо не ми е до шегички – вкисна се не на шега Сам.

- Шегички... мда... Вървят двама мъже и единият казва: „Струва ми се, че тази прекрасна дама ми се усмихна.” „Ай стига бе, и аз се смях цяла седмица, като те видях за пръв път.”

- Ей, хлапе – опита се да го хване за яката Сам, който се беше зачервил целият. Но Томас хвана ръката му и я огъна с лекота. Сам извика от болка и падна на земята.

- Забравих да предупредя, че съм циментов... като оная крава, дето висяла на черешата. Отдолу минала друга крава и я питала какво прави там. Тя й отговорила, че яде круши. След като кравата долу се зачудила как така, нашата й отговорила, че си носи от къщи.

- Нищо не разбирам, какво дърдориш и кой си ти?

- Ако ти кажа истината, няма да ми повярваш. Ако не ти я кажа също. Така че защо просто не ме оставиш в Холсим. След година то отново ще излезе на печалба. Нищо не губиш...

Сам понечи да посегне отново към непознатия, но отпусна ръка. Така и така всичко отиваше по дяволите. Защо изобщо се занимаваше с този смешник? Излезе от кабинета си, а после и от предприятието, без да знае накъде да тръгне.

През това време Томас уведоми секретарката, че от днес той ще замества господин изпълнителния директор за неопределен срок от време. През първите седмици новият изпълнителен директор се стори твърде странен на всички в офиса, но постепенно всички го заобичаха заради непрестанните му шеговите изказвания и наглед хаотичния му начин на работа. Той често организираше срещите си по едно и също време или пристигаше в последната секунда на летището, но в този наглед напрегнат начин на живот цареше подводното спокойствие и ред на циментовия му характер. Нямаше разговор, от който той да излезе победен, нямаше презентация, на която той да не се представи блестящо. Със служителите във фирмата се държеше като с приятели и макар в началото хората от мениджмънта да не одобряваха подходите му, не казваха нищо, защото за разлика от самите тях, той постигаше каквото желае по този начин. Славата му не закъсня и скоро всички се отнасяха към него като към скъп чужденец, макар да го чувстваха много по-близо до себе си, отколкото който и да е шеф досега. Те се състезаваха да прекарат повече време с него. Един от служителите го развеждаше из най-китните български дестинации като Пловдив, Банско, Перперикон. Друг, на вид гастроном не го остави на мира, докато Томас не опита всички български традиционни ястия. Туршията и лютеницата му станаха любими до такава степен, че по местата, където обядваше, вече знаеха менюто му наизуст. Оказа се, че виното е любимото му питие и с тази своя слабост той успя да спечели почти две трети от офиса си. Стана така, че стига да пожелаеше, можеше да накара хората да работят за него и без заплащане за няколко месеца.

Но истинският му характер се развихряше в работата. Идеите му винаги изглеждаха малко абсурдни в началото, но неусетно как той успяваше да убеди всички в тяхната изпълнимост и успех. Веднъж бяха седнали в малко крайпътно заведение по пътя от река Отава, където се бяха спускали с лодка по течението по време на тийм билдинг. Той смело поръча парче торта освен кафето си и всички се спогледаха сконфузено, защото беше ясно, че тортата най-вероятно ще е от миналата седмица. Подозренията им се оказаха верни, но вместо да се намръщи и да вдигне скандал в заведението, той стана и разцелува сервитьора. Пред смаяните погледи на останалите той го помоли да го запознае с готвачката и след като й плати хилядарка в брой, я помоли за рецептата на торатата. Когато тя изчервена до уши му я издиктува, той я записа надлежно, а после тикна още хиляда лева в ръцете й.

Роно, най-добрият му приятел го попита недоумяващо:

- Защо похарчи толкова пари за старо парче торта и хвърчащ лист с рецепта?

- Защото с тази рецепта ще направим революция в циментовата промишленост, приятелю – отвърна му с грейнали очи Томас.

Първоначално всички сметнаха, че се шегува, но Томас съвсем не се шегуваше. Така и никому не стана ясно какво в рецептата на кекса му помогна да извърши иновациите в заготовката на цимента, но след подобаваща реклама на новата смес, поръчките тръгнаха и формулата беше патентована. С нея Томас изведе Холсим на световния пазар само за няколко месеца.

Уменията му да води преговори блеснаха автоматично, след като убеди десет европейски магната в областта да му заплащат двайсет процента от годишната си печалба затова, че използват неговата формула за производство на цимент от ново поколение.

Сам гледаше отстрани на успехите на своя заместник и колкото се радваше, толкова и тайно му завиждаше. Завистта му обаче не беше искрена, а по-скоро приличаше на старческо намигване към пробивния хлапак. Така неусетно мина не една, а още цели три години гладко издигане на старото предприятие. Сега технологиите и сградата бяха изцяло реновирани, служителите получаваха двойно по-високи заплати и всичко изглеждаше така сиропирано, че не можеше и да се мисли за горчилката отпреди няколко години.

Томас не се спираше на едно място. Нямаше празен уикенд в графика му. През зимата той ходеше на ски във Val D’Isere, през лятото плаваше с лодка в Корсика. Но ето че един петък вечер той беше необичайно тих и сякаш малко уморен. Ведрата Лили, секретарката му, няколко пъти си намира поводи да влиза в кабинета и се опита да го успокои посвоему, като предложи да му поръча вечеря с морска храна, която знаеше, че обича много. Но той няколко пъти й отказа. Вместо това я попита:

- Как мислиш, дали Мерилин е пила Мерло?

- Не знам – разсмя се Лили.

- Ами да идем да питаме в бара – рече той.

Пристигнаха малко преди 8. Барът беше пълен. Настаниха се на високите столчета, а Томас попита приближаващия се барман:

- Колко струва капка вино?

- Нищо – отвърна тъпо той, като гледаше в недоумение как се киска Лили.

- Капнете ми една чаша тогава – рече Томас, а после потупа бармана по рамото и му бутна бакшиш.

- Ти си страхотен, знаеш ли? – каза Лили, когато мъжът зад бара се обърна.

- Не... дори не чувам добре. Ще се наложи да ми повториш онова, което каза, няколко пъти...

- Ей! – закани се на шега тя.

- Лили, утре си заминавам – рече Томас.

- Този път ще скачаш с парашут ли? – разсмя се отново Лили.

- Нещо такова.

- Ами ако парашутът ти не се отвори.

- Значи този спорт не е за мен.

Двамата се засмяха отново, но лицето на Томас изведнъж стана сериозно.

- Искаш ли да чуеш цялата история?

- Да – прошепна Лили.

Тръгнаха си едва в три през нощта. Томас спря едно такси и й помогна да се натовари. После походи из заспалия град, а накрая се върна отново в предприятието. Зората го посрещна в двора, където той вървеше бавно от единия до другия край.

- Готов ли си? – чу зад гърба си гласа на една от феите.

- Ще ме водите на купон ли? Разбира се, че не. Искам да си остана у дома и да пия чай... Вие как мислите?

- Ами...

- Всъщност, по-добре не мислете, именно така ме превърнахте в човек, доколкото си спомням – сега в гласа му се долавяше заплашителна злъч като на куче, на което са му отнели кокала.

- Разбери, ако не те превърнем отново в циментов прах, и някой разбере, сме загубени. Ще ни отнемат магическите свойства и... ще се превърнем в безсилни хора – рече гузно една от феите.

- Ама защо изобщо му обясняваш – включи се другата фея. – Да действаме.

- Давайте, давайте – подкани ги Томас. – Само се чудя не ви ли е скучно да вършите чудеса с магически пръчки. Много по-забавно е да го правите без тях.

- Какво искаш да кажеш? Да не би да имаш предвид онова, което направи със завода... – изкриви лице първата фея.

- Не... съвсем не. Но може би най-големите чудеса са онези, които се вършат без магическа пръчка.

- Е, ако не те бяхме превърнали в човек, щеше да си останеш циментова рисунка и нищо от това, което постигна, нямаше да се случи.

- Да... може би сте прави. Магическата пръчка всъщност няма значение. Важното е какво решение стои зад нея. Именно то е което ви прави могъщи. Ако решите, можете да ме превърнете отново в прах... или пък да ме оставите да вървя по пътя си. Не е ли именно това свободата, която търсите с чудесата си? Защо допускате някой да ви налага правила за срок на магията? Ако не можете да правите каквото си искате, какви феи сте всъщност?

Двете се спогледаха. Този Томас неслучайно беше убедил десет европейски магната в циментопроизводството да му заплащат двайсет процента от годишната си печалба. На хлапака определено не му липсваше дар слово и чар.

*

На следващия ден нямаше и следа от Томас. Вещите в кабинета му си стояха все така. Единствено имаше бележка на бюрото му, която по-късно със сълзи на очи, но и едновременно с усмивка Лили прочете на всички в офиса, включително и на Сам:

„Моите феи ми подариха още куп приключения в други страни. Но няма да обяснявам защо си тръгвам – защото вие, приятелите ми, нямате нужда от това, а враговете ми няма да ми повярват. Исках да знаете само, че спечелих от времето си, прекарано с вас, почти толкова, колкото и вие от мен ? Музиката беше по-сладка, виното по-гъсто, а смехът по-висок, защото ги споделях с вас. Имах подозрения, че съм роден победител, но сега го знам със сигурност. Вярвам, че и при вас е същото. Наздраве и благодаря.”





www.podarimiprikazka.com
www.podarimiprikazka.blogspot.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com