Вълшебните карти

За първи път го видя в гръб. Чужденецът беше пристигнал в градчето още по обяд. Той спря на центъра, свали шапката си и показа слънчевите си коси. Огледа се и като видя, че магазинът беше затворен, се насочи към кръчмата. Силвия го последва, както си беше боса и по къси панталони. Надникна през прозореца предпазливо. Устните й се свиха, намусени по детски. Всеки момент можеше да я видят и изпъдят, но любопитството й я държеше прикована към съмнително чистото стъкло. Оказа се обаче, че такава опасност не съществуваше, защото всички погледи бяха насочени към чужденеца.

- И така. Казвам се Мелек и имам привилегията да ви покажа вълшебните абхазки карти...

- Глупости – изхили се един висок мъж и показа счупения си зъб.

Настъпи миг мълчание, след което всички избухнаха в смях.

- Какво правят тези карти? – попита пълен мъж недоверчиво.

- Дават съвети... Например, може да препоръчат на господина със счупения зъб да иде на зъболекар – отвърна Мелек и се усмихна.

Високият мъж стана рязко и хвана чужденеца за яката. Всички наскачаха и след като го натиснаха от няколко страни, той рухна на стола си.

- Ето, изтегли си карта – продължи Мелек, сякаш нищо не се беше случило.

Мъжът го изгледа, след това се обърна на всички страни, за да потърси одобрението на другите и след като го получи във формата на многозначителни кимания, протегна съсухрената си ръка. В момента, когато докосна една от картите, изпод пръстите му заструи светлина и обля цялата стая. Той понечи да се дръпне, но картата сякаш се бе залепила за дланта му. Мъжът я изтегли и я обърна с треперещи пръсти:

- Онзи, когото наречеш свой господар, ще те нарече свой роб! – издекламира той.

Единствено високият мъж изглеждаше преобразен. Той се надигна отново и двамата му приятели по чашка от двете му страни направиха същото, сякаш ги беше страх да не стовари юмрука си върху госта. Мъжът прегърна Мелек и дълго не го пусна. А останалите взеха да се почесват и да шават по местата си.

- Ти си вълшебник, чужденецо! – повтаряше мъжът.

- Не, само картите ми са вълшебни.

После високият разказа на всички как последния път, когато ходел в съседния град, срещнал мъж, който му предложил да започне работа при него. Предложението му се сторило примамливо, защото щял да печели двойно повече от досегашната си работа, но онова, което го притеснявало, било, че ще трябва да се премести с цялото си семейство там. Тогава смятал, че е извадил най-големия късмет в живота си, но няколко дни по-късно, когато размислил, го обзели съмнения. Не искал да изостави родния си град с всички приятели и роднини, и тепърва да започва отначало. Още се колебаел как да постъпи и не казал дори на жена си. Но картата, тя отразявала мислите му като сребърна монета. Всички в кръчмата слушаха разказа отегчени. Като че ли единствения човек, който виждаше прозрение в съвета на картата бе този, който я беше изтеглил. Мелек им обясни тази особеност на картите – те въодушевяваха и променяха само човека, на когото се паднат. Високият мъж покани Мелек да пренощува в дома им и щом чу потвърждението му, Силвия хукна към къщи. Тя се втурна у дома и се шмугна в стаята си. След малко излезе оттам в семпла синя пола, ухаеща бяла блуза и начервени устни. Майка й я изгледа подозрително и рече:

- Да няма панаир в центъра?!

Момичето се изчерви и отново се скри в стаята си. В този момент се чу скърцане от входната врата и баща й, който водеше госта, се появи. Когато Силвия се показа, Мелек й кимна усмихнат. След това подаде ръка за поздрав и тя усети ситните капчици пот, които намокриха дланта й. „Значи ме хареса”, помисли си тя. Вечерта премина весело. Мелек разказваше вицове и всички се смяха. Само майка й не се веселеше, сякаш разчиташе мислите на дъщеря си.

- Докога ще останете тук? – попита майката.

- Не съм мислел, но ако гостоприемството ви позволи... няколко дни. Искам да раздам колкото може повече карти срещу скромно възнаграждение.

През вечерята Мелек гледаше само в Силвия и тя усети сладостни вълни да преминават от стомаха към петите й и обратно.

- Догодина е високосна. Усеща се отсега – вметна майката, която забеляза как си разменят погледи.

Тя отсервира празните чинии и скоро всички си легнаха. Идните дни преминаха като миг за Силвия. Тя търчеше след Мелек, където и да идеше той, и се бе самопровъзгласила като негова помощница. Това му доставяше очевидно удоволствие. Единствено присъствието на майката охладяваше ентусиазма и на двамата. Старата жена се притесняваше за дъщеря си, два пъти по-малка от този чужденец, който се занимаваше със съмнителни за нея неща. Какъв живот очакваше момичето й, ако трябваше да обикаля с него от град на град? Как щеше да роди дете и да го отгледа? Старата жена поклащаше глава, за да пропъди тези мисли, и все си повтаряше, че дъщеря й се е увлякла и щом си тръгне чужденецът, тя ще го забрави. Но Мелек сякаш нарочно се бавеше. Вече пети ден обикаляше по къщите и Силвия разказваше, че печелел добре с вълшебните си карти. Докато се разхождаха заедно по махалите, Мелек разказваше абхазки приказки на Силвия. Особено й хареса една от тях, в която юнак отишъл да иска мома от братята й. Те не му я давали и той нахлул в къщата, като конят му блъснал вратата с гърди. Силвия се унесе в разказа на чужденеца и си представи, че той е този юнак, а тя - невестата. Следващата неделя майката се държа хладно с госта още от сутринта. Тя не го покани на закуска и поиска да й плати за престоя си. Мелек веднага извади парите си и плати щедро. Каза, че тръгва на сутринта. Щом разбра за заминаването му, Силвия изведнъж посърна. На следващия ден тя дълго гледа след него и после тихо поплака в стаята си. От този ден тя започна да вехне като откъсната роза. Тръгнаха да я водят по лекари, но никой не откриваше каква болест я косеше. Мина зимата и всички роднини се притесниха за здравето на Силвия, която се движеше като сянка, сякаш не живееше в осезаемия свят. Настъпи високосната нова година и бабите в градчето заприказкваха, че през нея момите не бива да се женят. Това можело да стане само в крайни случаи и то, ако девойката предложи брак на избраника си. Утринта, в която Мелек се появи отново, беше 29 февруари – „скачащия ден”, както го наричаха жените в градчето. Той се появяваше веднъж на четири години и всички го очакваха с притеснение. Тогава никой не биваше да излиза от къщи, защото имаше поверие, че в този ден можеш да се изкушиш да не следваш разума си. Градът беше пуст и мрачен. Мелек се приближи до скърцащата порта, където живееше Силвия, и се провикна. Баща й излезе. Малко след това се показа и майка й, която побърза да се скрие. Двамата мъже седнаха на пейката в двора и си поговориха като стари познайници. Бащата разказа на Мелек за състоянието на дъщеря им, а после го въведе в къщата. Лицето на чужденеца посивя, когато видя любимата си посърнала. Само топлите й черни очи грейнаха, щом го зърнаха. В този миг в света им не съществуваше никой освен тях самите. Прозорците, масите и килимите в стаята се завъртяха и ги обгърнаха. Тя се протегна към него.

- Ожени се за мен, още сега – рече тихо и прималя в ръцете му.

Изведнъж сладкия дъх на любимия, широките му рамене, най-красивите сини очи на света, всичко потъна в бездънна въртележка и тя отпусна глава назад. Родителите й се впуснаха към нея. Бащата я плесна по лицето, майка й изтича да донесе вода, за да я напръскат. Тя отвори очи чак след половин час, сякаш се завръщаше от непознат за самата нея свят. Мелек стоеше вцепенен до нея и държеше ръката й.

- Днес е рожденният ми ден – рече той. – И ти ми направи най-хубавия подарък.

Силвия не разбра какво й говореше. Само очите й блестяха с непозната светлина. Идните дни тя лежа от сутрин до вечер, но сега беше започнала да се храни и настояваше Мелек да й разказва абхазките си приказки. Те прекарваха дълго време заедно и майка й не смееше да се възпротиви, като виждаше как дъщеря й се радва и храни.

- Изтегли си карта – рече й веднъж Мелек. – Хайде!

Силвия колебливо протегна ръка и докосна една от картите. Изпод пръстите й се разпръсна познатата светлина и озари цялата стая.

- „Яж обикновена храна”, абхазка поговорка – прочете тя и двамата се разсмяха. – Те май всички са абхазки поговорки.

Той й направи знак да изчака и излезе. След малко се върна с ароматен хляб. Тя отчупи парче и лакомо го захапа. След нея Мелек направи същото.

- Спомняш ли си какво ми каза на рожденния ми ден? – попита я той, докато дъвчеше.

- Не – отвърна тя плахо. – Дано да е било нещо мило.

- Ожени се за мен, още сега – рече Мелек и я погледна с морско сините си очи.

Силвия остави парчето хляб в завивките и се надигна.

- Това съм ти казала, или това ми казваш ти? – затрепери гласът й.

- И двете – отвърна той и сведе очи.

- А ти кога... – отговори тя и закачливо пламъче светна в ъгъла на очите й. - ... кога ще изтеглиш карта?

- Никога не съм го правил.

- Значи е време – допълни тя.

Мелек се наведе над тестето и избра една. Стаята засвети с вече познатата светлина и той прочете:

- „Дай” и „вземи” вървят ръка за ръка, абхазка поговорка.

Мелек разтълкува това като знак, че е давал от себе си, без да взима. Разбира се, той не включваше в тези сметки възнагражденията, които събираше за тегленето на вълшебните карти, а нещо друго – фактът, че не смееше „да вземе” жената на сърцето си. Може би правеше това, защото и той, като всички останали, без да иска, се съобразяваше твърде много с хорското мнение. Макар и раздавач на вълшебни карти, Мелек все пак беше само човек. Силвия и избраникът й се ожениха в първия ден на пролетта. Церемонията беше скромна, но целият град говори за нея не само защото беше единствената сватба през тази година, а защото двамата бяха най-вълнуващата двойка в града. Бабите не спираха да мърморят, че тогава никой не се жени, а по-младите им напомняха, че това се допуска само, ако девойка е предложила брак. Но хората не смееха да изрекат на глас съмненията си дали това наистина се е случило. Не беше лесна работа девойка да предложи брак на любимия си. Дори родителите на Силвия не знаеха каква е истината, а и не се опитваха да разберат. Те едва сега започнаха да разбират причините за тайнствената болест на дъщеря си. Силвия беше в разцвета на хубостта и дързостта си. Тя се смееше като поточе, отмяташе косата си като дървесна корона и не ходеше, а сякаш танцуваше. Често повтаряше, че съпругът й всъщност е доста по-малък от самата нея. Една негова година се побирала в четири нейни... може би заради голямото му сърце, което дарявало светлина на хората. Още при първите априлски лъчи влюбените пристегнаха багажа си и се подготвиха да тръгват. Силвия се сбогува с родителите си, които не знаеше кога ще види отново. Прегърна майка си и й подаде тестето с карти. Подкани я да изтегли една за довиждане а възрастната жена се просълзи. Когато най-накрая го стори, целият град засвети с необикновената светлина.

На картата пишеше: „По-лесно е да спреш дъжда, отколкото момиче, което е тръгнало да се жени”, абхазка поговорка.



В ролите:
Тестето карти – бизнесът
Мъжът – любимия
Жената – любимата
Родителите – общественото мнение
Хората с изтеглени карти – връзката на мъжа със света
Градът - светът




www.podarimiprikazka.com
www.podarimiprikazka.blogspot.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com